Шепнеше, за да не разтревожи Сами. Което бе налудничаво, защото точно сега искаше само едно: Сами да се събуди, да се върне пак в техния свят!
— Как е тя?
— Никаква промяна.
И Майки стана. В стаята имаше три стола, наредени в полукръг: кой знае защо Майки и Рона седяха на крайните два. Рона се оттегли от прегръдката на Ребус и брат му зае мястото й.
— Ужасно е — прошепна Майки, сякаш в стаята вече имаше мъртвец. Изглеждаше както винаги: обществено животно, внезапно престанало да получава покани за купони.
Ребус приключи с любезностите и пристъпи към леглото на Сами. Лицето й беше като разтворена книга: всяка драскотина, ожулване и натъртване по него стенеше и пищеше, всяка го насочваше ясно към произхода си: „Живият плет! Живият плет!…“ — проплакваха в хор няколко дълбоки драскотини. „Стената, о, стената!“ — крещеше срещу него голямо тъмно петно от натъртване. „Тро… тротоара, ааа… оууу…“ — ридаеше в ужас широко ожулване… Счупен крак, дебело бинтовани ръце. От възглавницата до главата й го гледаше тъжно плюшено мече, изгубило някъде едното си ухо.
— Донесла си Па Брун.
— Да, донесох го.
— Знаят ли вече дали има някакво… — Говореше, заковал поглед в обезобразеното лице на дъщеря си.
— Какво? — Нямаше къде да се скрие. Трябваше да го каже.
— Увреждане на мозъка — довърши той след кратка пауза.
— Кой да ти каже? — В гласа й прозвуча раздразнение. Разбираше я: лекарите упорито избягваха да се ангажират с ясна диагноза и предвиждане. Когато не успяваха да се измъкнат с двусмислени отговори, просто ги отминаваха като крайпътни знаци.
„Целеше я. Каза ли го някой?“
Само Рентън. Нито един от свидетелите не го бе потвърдил. Но и нито един от тях не е разполагал със страхотния изглед към улицата от прозореца му.
— Идвал ли е някой?
— Не, откакто съм тук.
— А аз бях тук преди Рона — обади се Майки. — Никой не е идвал.
Ясно. Ребус излезе и се отправи с широки гневни крачки към млад русоляв лекар и две сестри, забъбрили безгрижно в края на коридора.
— Какво става? — избухна Ребус. — Цяла сутрин никой не е влизал в стаята на дъщеря ми!
— Правим каквото можем — отвърна лекарят.
— Какво означава това?
— Разбирам вашата тревога, но…
— Вървете по дяволите! Защо специалистът не се е отбил дори за минутка, защо не й е хвърлил поне един поглед? Защо лежи там като… — Ребус не намери сили да изговори последните две думи.
— Двама специалисти прегледаха дъщеря ви сутринта. — Спокоен, професионален тон. — Очакваме резултатите от изследванията, за да решим дали да оперираме отново. Установихме подутина в мозъка. Нужно е време за преработка на данните. Междувременно не можем и не трябва да правим нищо.
Гневът вреше и кипеше у него, но тук нямаше върху кого да го излее. Кимна и закрачи обратно към стаята на Сами.
Предаде получената информация на Рона. Докато говореше, погледът му попадна на куфар и голяма спортна чанта, тръшнати набързо до един от апаратите.
— Можеш да останеш в апартамента — предложи й той. — Ще ти дам колата — с нея си тук за десетина минути.
Тя поклати глава.
— Резервирахме стая в „Шератън“.
— Апартаментът е по-близко и аз няма да искам… — „Резервирахме“? Ребус погледна Майки, който упорито се взираше в леглото. После вратата се отвори, в стаята влезе набит, нисък мъж и тежкото му дишане прихлупи всички други звуци. Триеше ръце, за да съобщи на всеки, че се връща от тоалетната. Отпуснати гънки плът браздяха челото му, разплискваха се над яката на ризата. Гъста черна коса, лъскава и безупречно пригладена назад, сякаш обилно намазана с помада.
— Джон, Джаки — представи ги един на друг Рона.
— Джаки Плат — обяви мъжът, подавайки тлъста ръка.
— Когато Джаки разбра какво се е случило, настоя да ме докара дотук — поясни Рона.
Плат сви рамене и главата му почти потъна между тях.
— Е, няма да те оставя сама я!
— Страхотно пътуване — обади се Майки, явно събираше сили да изслуша историята му още веднъж.
— А, да, голям зор видяхме — съгласи се Плат. Ребус хвана погледа на Рона, но тя бързо го отклони, избягвайки укора.
Мястото на тоя тулуп не беше тук. Като че ли някой бе вмъкнал някого в погрешна постановка.
Тоя вол определено не се вписваше в сценария.
— Изглежда толкова спокойна, а? — говореше лондончанинът, крачейки към леглото. Протегна тлъст израстък и прекара гърба му по бинтованата ръка на Сами. Ребус заби нокти в дланта си.
После Плат се прозя широко и шумно, без да покрие уста.
— Хей, Рона, май не е възпитано, ама съм на път да се разпльоскам като някой, цапнат от кола. Ще се видим в хотела, нали? — Рона кимна с видимо облекчение. Волът вдигна куфара и на минаване край Рона измъкна от джоба на панталона си тесте прегънати банкноти.
— Вземи такси.
— Добре, Джаки. Ще се видим по-късно.
— Кураж, котенце. — Стисна ръката й. — Чао, Майки. Всичко най-добро, Джон. — Демонстративно намигване надипли лицето му, после вратата щракна зад гърба му. Мълчаха няколко секунди.
Рона вдигна свободната си ръка (в другата стискаше подадените банкноти):
— Нито дума, ясно ли е?
— Дори не съм и помислял. — Ребус се отпусна на свободния стол. „Да се разпльоскам като някой, цапнат от кола.“ Много тактично, няма що!
— Стегни се, Джони — обади се Майки. Джони!… Само Майки можеше да го стори, единствен той можеше да промълви името от общото им детство и да изтрие с лекота годините, натежали върху раменете и на двамата. Ребус го погледна и се усмихна. Терапевт по професия, Майки знаеше кога какво да каже.
— Защо сте довлекли тия куфари тук? — запита Ребус.
— Какво? — Рона пак имаше нужда от допълнителни обяснения.
— След като отиваш в хотел, защо не ги заряза в колата му?
— Смятах да остана тук. Ще ми разрешат, ако поискам. Но когато я видях, отказах се. — По бузите й плъзнаха сълзи, доразмазвайки вече пострадалия грим. Майки веднага й подаде явно предварително подготвена кърпичка.
— Джон, ами ако тя… О, Господи, защо трябваше да ни се случва това, защо точно на нас? — Сега вече Рона виеше като ранена вълчица. Ребус пристъпи към стола й, коленичи пред него, покри с ласкави длани ръцете й. — Тя е всичко, което имаме, Джон. Тя е всичко, което някога сме имали.
— Тя е все още тук, Рона, тук, до нас.
— Но защо тя точно? Защо точно Саманта — от всички хора на света?
— Ще го попитам, когато го намеря, обещавам. — Целуна я по косата, втренчил поглед в Майки. — Няма да оставя нещата така, ще го хвана, вярвай ми.
По-късно се появи и Нед Фарлоу. Ребус го отведе навън. Все още ръмеше, но въздухът бе приятно
