вървяла Сами.
— Разкажете ми какво видяхте.
— Онова момиче пресичаше. Изглеждаше симпатична… поне така си помислих тогава. После колата прелетя на червено, кривна и я отпрати във въздуха.
Ребус затвори за секунда очи.
— Прелетя поне три метра, удари се в оня жив плет ей там, отскочи и се просна на тротоара. После вече не помръдна.
Ребус отвори очи. Стоеше до прозореца, Рентън бе зад лявото му рамо. Под тях хората пресичаха улицата, тъпчеха мястото, където бе блъсната Сами, мястото, където бе паднала и не мръднала повече. Сипеха пепел от цигарите си върху тротоара, където бе лежала на границата между живота и смъртта.
— Не видяхте шофьора, нали?
— Как да го видя оттук?
— Имаше ли и други хора в колата?
— Не знам.
„Носи очила — мислеше Ребус. — Колко надеждни могат да бъдат показанията му?“
— Когато видяхте станалото, не изтичахте ли долу?
— Защо? Не съм студент по медицина, художник съм. — Той кимна към статива в ъгъла и Ребус едва сега забеляза полицата с бои и четки. — Някой изтича до уличния телефон, нямаше да остане дълго там, щяха да й помогнат.
Ребус кимна.
— Сам ли беше?
— Другите бяха в кухнята. — Рентън замълча за миг. — Знам какво мислите. — Ребус силно се съмняваше. — Смятате, че щом нося очила, сигурно не съм видял точно какво е станало. Но той определено кривна към нея. Разбирате какво искам да кажа, нали? Направи го нарочно. Искам да кажа, целеше я. — Той кимна убедено на себе си.
— Целеше ли я?
Рентън имитира с ръка плъзгане на кола, напускаща първоначално поет курс и преминаваща внезапно на друг.
— Той се понесе право към нея.
— Шофьорът не загуби контрол над колата, така ли?
— Тогава промяната на посоката би била много по-рязка, не съм ли прав?
— Какъв цвят беше?
— Колата ли? Тъмнозелен.
— А марката?
Рентън сви рамене.
— Не разбирам нищо от марки на коли. Но ще ви предложа нещо.
— Какво?
Рентън сне очилата си и се залови да ги бърше.
— Защо да не ви нарисувам набързо една скица? Премести статива до прозорците и се залови за работа. Ребус отиде в коридора и се обади на болницата. Не ги изненада.
— Не, за съжаление няма промяна. В момента има двама посетители.
Майки и Рона. Ребус набра мобифона на Прайд.
— Обаждам се от апартамент над „Ремнънт Кингс“. Намерих свидетел.
— Така ли?
— Видял е всичко. При това е студент в Художествената академия.
— Е, и?
— Хайде, Бил. Искаш ли да ти го нарисува?
— Аха — загря най-сетне Прайд.
13.
Ребус вървеше по болничния коридор, притиснал мобифона към ухото си.
— Джо Хърдман направи списък — говореше Бил Прайд и заизброява без покана: — „Роувър“-600, най- новите модели „Форд Мондео“, „Тойота Селика“ и два модела „Нисан“. Както и „БМВ“ пети модел.
— Това е все пак улеснение, нали?
Джо Хърдман беше сержант от управлението и знаеше всичко за колите. Вече бе помогнал много при друг случай, конкретизирайки успешно неясно описание.
— Джо гласува за „Роувъра“, „Мондеото“ и „Селиката“. Събрал е още няколко дребни подробности: хром около табелките с номерата и други такива. Ще се свържа с нашето приятелче, художника, и ще видя дали няма да постесним нещата още малко.
Ребус вървеше към медицинска сестра с осъдително изражение.
— Информирай ме за мнението му, моля те. Ще се обадя по-късно.
— Ползването на тези неща тук е забранено — сряза го сестрата.
— Много бързам и…
— Могат да повлияят на апаратурата.
Ребус се стресна.
— Забравих… — Той вдигна разтреперана ръка към челото си. Беше пребледнял.
— Добре ли сте? — смени тона сестрата.
— Да, добре съм, да… Няма да се повтори, обещавам. — Тръгна да я заобикаля. — Няма да се повтори.
После измъкна ксерокопираната скица на Рентън от джоба си и за пореден път се взря в нея. Вървеше, вторачен в скицата. Момчето беше успяло да вкара куп подробности на листа хартия: сградите на фона, живия плет, зрителите по тротоарите. И Сами в мига на удара. Полуобърната, инстинктивно протегнала напред ръце, като че ли можеше да спре колата. Но Рентън бе нарисувал и тънки линийки, пръскащи се ветрилообразно от задната й част: изблъскания въздух — бясната скорост. Шофьорът — неясна фигура, празна елипса вместо лице. Но за сметка на това отлично нарисувана задна половина на колата, предната — петно от изчезваща перспектива. Рентън бе заявил, че включва само каквото е видял и няма да запълва празнините, ще контролира въображението си.
Лицето, по-точно тая празна елипса на мястото му, тя тревожеше Ребус най-силно. Вкара се мислено в картината, запита се какво би направил, ако действително беше там в мига на удара. Щеше ли да фокусира вниманието си върху колата, опитвайки се да запише номера й? Или цялото му внимание щеше да е насочено към Сами? Кое щеше да надделее: инстинктите на ченгето или тези на бащата? Някой в управлението му беше казал: „Не се тревожи, ще го закопчаем.“ Но никой не каза: „Не се тревожи, тя ще се оправи.“ И този факт извлече на повърхността две основни неща: него (шофьора) и отмъщението, а не нея (жертвата) и възстановяването.
— Просто щях да запълня бройката на свидетелите — заяви на глас Ребус, сгъна скицата и я прибра.
За Сами бе отделена самостоятелна стая, почти запълнена с тръби и апаратура — точно като в някои телевизионни сериали. Тази стая обаче беше по-мрачна и боята й се лющеше от стените и около рамките на прозорците. Столове с метални крака, стъпили в гумени напръстници, и миришещи на плесен пластмасови седалки допълваха болничното обзавеждане. От единия срещу него се изправи жена. Прегърнаха се и той я целуна по слепочието.
„Целеше я. Каза ли го някой?“ — пулсираше непрестанно в главата му.
— Здравей, Рона.
— Здравей, Джон.
Изглеждаше изтощена, но косата й бе модерно подстригана и боядисана в цвета на зрял житен сноп. Елегантни дрехи, бижута. Взря се в очите й. Цветът им бе друг. Цветни контактни лещи. Не бе допуснала дори цветът на очите й да я свързва с миналото: изрязала го беше с голямата ножица.
— Господи, Рона… съжалявам толкова много…
