— Коя врата, Еди?
— Задната. Отпред имаше двама души.
— Мъже ли?
Еди кимна. Той беше възседнал колелото си и единият му крак непрекъснато пробваше педала — ясно беше колко много му се иска да се откъсне от досадните възрастни и да полети надолу по улицата.
— Можеш ли да опишеш колата?
— Голяма, от скъпите. Не е оттук.
— А мъжете?
— Не можах да ги видя добре. Шофьорът беше с фланелка на дънфитата.
Тоест, фланелка на „Дънфърмлайн Атлетик“. Което би могло да означава, че е от Файф. Ребус събра озадачено вежди. Забърсване на проститутка? Възможно ли е? Кандис да се върне към стария си живот толкова скоро — логично ли е? Звучи неправдоподобно, не и в селце като това, нито пък на улица като тази. Срещата не е била случайна. Госпожа Петрек е права: била е отвлечена. Което означаваше, че някой е знаел точно къде се намира. Дали вчера не го бяха проследили? Ако е било така, то сигурно са били невидими. Дали не са лепнали устройство за проследяване на колата му? Изглеждаше невероятно, но за всеки случай провери внимателно рамата на колата и калниците — нищо. Госпожа Петрек се беше поуспокоила малко: съпругът й я бе убедил да изпие чаша водка. Ребус изпитваше силно желание и той да се присъедини към нея, но геройски отклони предложението.
— Тя говори ли с някого по телефона? — запита той. Петрек поклати глава. — Някакви съмнителни типове по улицата около къщата?
— Щях да ги забележа. След преживяното в Сараево е трудно да се почувстваш в безопасност, инспекторе. — Той разпери безпомощно ръце. — И ето го доказателството — никъде не си в безопасност.
— Говорихте ли на някого за Дуня?
— С кого?
Кой знаеше къде е? Това е въпросът. Единият беше Ребус. Клейвърхаус и Ормистън също знаеха за това място, защото Колхун го бе споменал пред тях.
Колхун знаеше. Притеснителният възрастен специалист по славянски езици знаеше…
По пътя към Единбург Ребус му позвъни няколко пъти в офиса и вкъщи, но никой не му отговори. Предупредил беше семейство Петрек да му съобщят веднага, ако Кандис се върне, но знаеше, че това няма да стане. Спомни си как го беше погледнала, когато я бе молил да му има доверие. „Няма да се изненадам, ако ме предадеш“, ето какво се четеше в очите й. Като че ли някакво шесто чувство й бе прошепнало, че той ще се провали. Дала му бе втори шанс, забавяйки се няколко секунди до колата му. И той наистина я бе предал. Грабна отново мобифона и набра номера на Джак Мортън.
— Джак — простена той, — за Бога, говори с мен, помогни ми да издържа, помогни ми да не прегърна пак бутилката!
Пробва домашния адрес на Колхун и офиса му във Факултета по славянски езици: и на двата адреса го посрещнаха заключени врати. После се отправи към „Флинт Стрийт“ и потърси Томи Телфорд в „Царството на магията“. Намери го в офиса зад кафенето, заобиколен, както обикновено, от горилите си.
— Искам да говоря с теб — обяви Ребус.
— Давай.
— Без публика. — Ребус посочи Хубавеца. — Този може да остане.
Телфорд си придава важност няколко секунди, но накрая кимна и стаята започна да се изпразва. Хубавецът стоеше прав, опрян на стената с ръце зад гърба. Телфорд бе вдигнал крака на бюрото, отпуснал тяло назад. Бяха спокойни, уверени в себе си. Ребус знаеше отлично как изглежда той самият: като разярена мечка в клетка.
— Искам да знам къде е.
— Кой?
— Кандис.
Телфорд се усмихна.
— Все още запален по нея, а, инспекторе? Защо смяташ, че зная къде е?
— Защото двама от момчетата ти са я отвлекли. — Но още докато говореше, Ребус разбра, че прави грешка. Бандата на Телфорд беше като семеен клан: всички бяха израсли заедно в Пейсли, а едва ли имаше много фенове на футболния отбор „Дънфърмлайн“ толкова далеко от Файф. Той се втренчи в Хубавеца, който отговаряше за проститутките на Телфорд. Кандис беше довлечена в Единбург от град с множество мостове, вероятно Нюкасъл. Телфорд имаше връзки там. А райетата на „Нюкасъл Юнайтед“ — вертикални черни и бели линии — наподобяваха много на райетата на „Дънфърмлайн“. Вероятно само дете от Файф би могло да ги сбърка.
Нюкасълски райета. Нюкасълска кола.
Телфорд се пенявеше нещо, но Ребус не го чуваше. Обърна му гръб и се върна в „Сааба“. Отиде до Фетс, където се намираха офисите на Националния отдел за разследване на криминални престъпления и затърси връзка с нюкасълската полиция. Намери телефонен номер на някоя си Мириам Кенуърти, детектив- сержант. Пробва го, но тя не се обади.
— Майната му! — изруга той, докато влизаше отново в колата.
Шосе „А1“ едва ли би могло да се нарече скоростно — в това отношение Абърнети беше прав. Ребус обаче успя да стигне до Нюкасъл сравнително бързо благодарение на вечерното разреждане на движението. Влезе в града, когато кръчмите постепенно запустяваха, а пред нощните клубове се заформяха опашки, разнообразени с няколко фланелки на „Нюкасъл Юнайтед“, напомнящи решетки на затвор. Не познаваше града и се движеше в кръгове, минаваше край едни и същи пътни знаци и градски символи, но не спираше, просто обикаляше.
Търсеше Кандис. Или момичета, които биха могли да го насочат към нея.
Отказа се след два часа и се отправи към центъра. Смяташе да спи в колата, но промени решението си, когато попадна на хотел със свободни стаи — предлаганите удобства го изкушиха.
Първо се убеди, че в стаята няма мини бар.
Лежа дълго във ваната със затворени очи, но пак не успя да се отпусне напълно след продължителното шофиране и преживения психически шок през деня. Седна в стол до прозореца и се заслуша в нощта: таксита и викове, камиони, доставящи това или онова тук или там. Не можеше да заспи. Отпусна се на леглото, вторачил невиждащ поглед в нямото шоу на телевизионния екран: нарочно беше изключил звука. Мислеше за Кандис, спомни си я в хотелската стая, заспала като дете под куп разноцветни обвивки от шоколадчета и вафли. Дийкън Блу: „Шоколадовото момиче“.
Събуди го сутрешното предаване на телевизионния канал. Освободи стаята си в хотела, закуси в някакво кафене и пробва служебния телефон на Мириам Кенуърти. За негова радост се оказа, че тя е от категорията на ранните пилета и вече бе подела днешната си песен.
— Елате веднага — покани го тя развеселено. — Вие сте само на две минути път оттук.
Кенуърти се оказа по-млада, отколкото бе преценил по гласа й, имаше лице на селска мадона, закръглено и розово, което влизаше в противоречие с поведението й на сержант от полицията. Тя го оглеждаше на свой ред, люлеейки се леко на стола, докато той й разказваше историята.
— Таравич — заяви тя веднага, щом той замълча. — Джейк Таравич. Истинското му име вероятно е Йоахим. — Усмихна се. — Тук някои от нас го наричат Розовия или Албиноса — както си избереш. Има вземане-даване с вашия Телфорд, срещат се от време на време. — Отвори кафявата папка върху бюрото пред нея. — Розовият се слави с много европейски връзки. Чувал си за Чечня, нали?
— В Русия ли?
— Чечня е нещо като руската Сицилия, ако разбираш какво искам да кажа.
