— Спрях за два часа да отдъхна малко. Това гадно шосе „А1“ е като сериен убиец. На север от Нюкасъл имаш чувството, че се намираш в някоя страна от Третия свят.
— Да разбирам ли, че си шофирал шестстотин километра само за да ми подхвърляш обиди в собствената ми кухня?
Отнесоха всичко във всекидневната. Ребус разчисти част от масата по скоростния метод: просто изтика настрани бележниците и книгите за Втората световна война, трупнати там.
— Предполагам, че не се радвам на чисто приятелско посещение? — запита той, когато се настаниха.
— Всъщност в известен смисъл е. Бих могъл само да телефонирам, но внезапно се запитах: „Как ли я кара оня стар дявол?“ И в следващия миг бях в колата и въртях волана към северната магистрала.
— Ще ме разплачеш.
— Винаги съм се стремял да бъда в крак с малките ти подвизи.
— Защо?
— Защото при последната ни среща… Е, ти си различен, нали?
— Така ли?
— Искам да кажа, че не играеш в екип. Самотен воин си — отчасти като мен. Самотните бойци понякога са много полезни.
— Полезни ли?
— За работа под прикритие, за вършене на по-необичайни неща.
— Оценяваш ме като добър материал за Специалния отдел, така ли?
— Не си ли мислил за евентуално прехвърляне в Лондон? Там е сърцето на кратера — центърът на екшъните.
— И тук ги има в изобилие.
Абърнети погледна през прозореца.
— Човек няма да успее да събуди този град и с петдесетмегатонна бомба.
— Виж какво, Абърнети, не искам да кажа, че не ценя компанията ти, но защо си тук?
Абърнети изчисти няколко трохи от дланите си.
— Дотук с учтивия увод, а? — Отпи глътка кафе, сгърчи се от ужасния му вкус. — Военни престъпления — обяви най-сетне той. Ребус престана да дъвче. — Изскочи нов списък с имена. Знаеш го, защото един от тях живее до прага ти.
— Е, и?
— Възглавявам Лондонския отдел: открихме временна група за разследване на военни престъпления. Задълженията ми са да събирам информация от различните разследвания и да създам централен регистър.
— Искаш да знаеш до какво съм се добрал, така ли?
— Позна.
— И шофира цяла нощ за тая цел? Хайде, изплюй камъчето, има още нещо.
Абърнети се изсмя.
— Защо мислиш така?
— Защото уважавам логичното мислене. Описа работа, подходяща за човек със страст към бумащина и мотане в офис. Ти не си тоя човек, познавам те. Мястото ти е на фронтовата линия.
— А какво ще кажеш за себе си? Никога не съм те възприемал като човек, влюбен в историята. — Абърнети почука многозначително с пръст една от книгите върху масата.
— Това е изкупление за греховете ми.
— Кое те кара да смяташ, че нещата при мен са по-различни? И така, докъде стигна с хер Линц?
— Доникъде. Досега нито една стреличка не попадна в целта. Колко такива случаи има?
— Двайсет и седем бяха, но осем от тях починаха.
— Някакви резултати?
Абърнети поклати глава.
— Докарахме един от тях до съд и всичко се провали още първия ден. Как да съдиш жертва на старческа деменция в напреднал стадий?
— Ето как стоят нещата със случая „Линц“. Не мога да докажа, че той е Йозеф Линцстек. Но не мога да отхвърля и приказките за участието му във войната, нито пък мога да предложа логично обяснение на появата му в Англия. — Ребус сви рамене.
— Чувам същото навсякъде в тая страна.
— А ти какво очакваше? — Ребус протегна ръка за един от кроасаните.
— Кафето ти е истински позор — възмути се Абърнети. — Има ли наблизо прилични кафенета?
Отидоха в едно от тях и Абърнети поръча двойно еспресо, а Ребус — кафе без кофеин. Предната страница на „Рекърд“ разказваше надълго и нашироко за смъртоносен удар с нож пред нощен клуб. Човекът с вестника приключи със закуската си, сгъна го и го отнесе в себе си.
— Ще говориш ли с Линц днес? — запита внезапно Абърнети.
— Защо питаш?
— Бих могъл да се присламча към теб. Човек не се среща с възможен убиец на няколко стотици французи всеки ден.
— Патологично привличане, а?
— Всички май го имаме, признай си.
— Няма за какво да се срещам с него — отговори Ребус. — Освен това той вече говори с адвоката си за незаконно преследване и нарушени права.
— Той е човек със солидни връзки, нали?
Ребус се втренчи в него.
— Добре си знаеш урока.
— Абърнети — Прилежното ченге.
— Прав си. Има високопоставени приятели, но голяма част от тях се покриха дълбоко от началото на тая история.
— Изглежда, го смяташ за невинен.
— Докато не се докаже, че е виновен.
Абърнети се усмихна, вдигна чаша.
— Тук се е мотал еврейски историк. Срещнахте ли се?
— Как се казва?
Абърнети се усмихна.
— С колко еврейски историци си се срещал напоследък, Джон? Казва се Давид Леви.
— Твърдиш, че е бил тук, така ли?
— Прекарва по седмица тук, по седмица там. Интересува се как вървят случаите.
— В момента е в Единбург.
Абърнети задуха кафето си.
— Говорил си с него, нали?
— Да.
— И?
— И какво?
— Пробва ли те с историята си за Пътя на плъховете?
— Защо питаш?
— Защото я е пробвал с всички други.
— Какво, ако го е направил и с мен?
— Дяволите те взели, Джон! Винаги ли отговаряш на въпроса с въпрос? В моята работа като централизиращ информацията по всички случаи на няколко пъти съм се сблъсквал с името Леви. Направо казано, то почти непрекъснато изскача на екрана на компютъра ми — истински тормоз. Сега доволен ли си?
— Абърнети — Прилежното ченге.
— Правилно. Кога ще се срещнем с Линц?
