— За съжаление няма кой знае какъв избор на специалисти по славянски езици тук. — Ребус държеше в ръка визитката на Колхун с домашния му номер, написан отзад. Докато се ръкуваха, се сети за нещо друго: — Бил ли сте в университета, когато Джоузеф Линц е бил лектор по немски там?
— Да — отговори Колхун, когато се съвзе от изненадата.
— Познавахте ли го?
— Факултетите ни не бяха много близки. Срещал съм го на някои официални събирания, от време на време на някоя лекция.
— Що за човек е според вас?
Колхун премигна. Той упорито избягваше погледа на Ребус.
— Говори се, че е бил нацист.
— Знам. Нямам предвид настоящия момент, а миналото.
— Казах вече, не бяхме близки. Разследвате ли го?
— Само обикновено любопитство. Благодаря за отделеното време.
Върна се в управлението и видя Елън Шарп пред стаята за разпити.
— Какво ще правим с нея? — запита тя.
— Ще я задържим тук.
— С какво обвинение?
— Никакво. Ще го наречем „задържане за защита“.
— Тя знае ли го?
— На кого ще се оплаче? В целия град само един разбира езика й, а аз току-що го отпратих вкъщи.
— А ако се появи нейният човек?
— Смяташ ли, че ще го направи?
Тя се замисли за миг.
— Вероятно не.
— Разбира се, не. Наясно е, че рано или късно ще я пуснем, и ще я изчака навън. Сигурен е, че колкото и да ни се иска, няма да успеем да измъкнем нещо съществено от нея, тъй като не знае английски. Без съмнение тя е тук нелегално, така че ако проговори, какво можем да направим, освен да я изритаме от Англия? Телфорд не е глупак и не трябва да го подценяваме. Да използваш нелегални чужденки като проститутки — сладка работа, нали?
— Колко време ще я задържим?
Ребус сви рамене.
— Какво да докладвам на шефа си?
— Насочвай всички въпроси към детектив-инспектор Ребус — отвърна той, посягайки към дръжката на вратата.
— Страхотен бяхте.
Той се спря.
— Какво?
— Имам предвид знанията ви за ценоразписа на проститутките.
— Само си вършех работата — усмихна се той.
— Един последен въпрос.
— Да?
— Защо това специално отношение? Коя е причината?
— Добър въпрос — отвърна Ребус след кратка пауза, отвори вратата и влезе при Кандис.
Знаеше отговора — знаеше го ясно, от самото начало. Тя приличаше на Сами. Изтрий грима и сълзите й, облечи я в прилични дрехи — и тя ще се превърне в неин образ и подобие.
Млада, изплашена до смърт жена.
А той би могъл да й помогне — може би.
— Как да те наричам, Кандис? Кажи ми истинското си име.
Тя хвана ръката му и отпусна лице върху нея. Ребус посочи към себе си.
— Джон — произнесе той ясно.
— Дон.
— Джон.
— Шон.
— Джон. — И двамата се усмихваха един на друг.
— Джон.
Той кимна.
— Правилно. А твоето име? — Насочи пръст към нея. — Как се казваш?
Светлинката в очите й помръкна.
— Кандис — промълви тя след кратка пауза.
4.
Ребус не бе говорил с Томи Телфорд досега, но знаеше много добре къде може да го открие.
„Флинт Стрийт“ бе до университета и свързваше „Кларк Стрийт“ и „Бъклу Стрийт“. Много от магазините вече бяха щракнали катинара, но безистенът с казиното въртеше буен бизнес: от „Флинт Стрийт“ Телфорд снабдяваше с игрални автомати под наем кръчми и клубове в целия град. „Флинт Стрийт“ беше пулсиращото сърце на източната му империя.
Доскоро правото за пласиране на стоки в този район принадлежеше изцяло на Дейви Доналдсън, но той неочаквано напусна бизнеса „по здравословни причини“ и се изпари като дим. Изразил се беше пределно точно: ако Томи Телфорд иска нещо от теб и ти не побързаш да се огънеш, хороскопът на здравето ти може внезапно да се промени много отрицателно. Сега Доналдсън се криеше някъде — не от Телфорд, а от Големия Гер Кафърти, към когото бе поел задължение да задържи района, докато последният излезе от затвора „Барлини“. Говореше се, че Кафърти управлява подземния свят на Единбург много по-резултатно иззад стените на затвора, но действителността — както природата — не приема празното пространство и ето, сега Томи Телфорд и момчетата му се вихреха из града.
Телфорд идваше от Фъргъсли парк в Пейсли. Присъединява се към местната банда на единайсет; бил е само на дванайсет, когато полицията за пръв път проявява интерес към него във връзка с поредица от срязани автомобилни гуми. Двамата полицаи, разследващи случая, го намират заобиколен от другите членове на бандата, почти всички по-големи от него на години, но без съмнение водачът е бил той.
Бандата му растяла заедно с него и успяла да откъсне значителна част от гангстерското пространство на Пейсли: наркотици, проституция, изнудване. Притежавал дялове в казина, видеомагазини, ресторанти и транспортна фирма, както и недвижим имот, превръщащ го в хазяин на няколко стотици хора. Направил безуспешен опит да се вмъкне в Глазгоу, пробвал и на други места. Носеха се приказки, че се е сближил с някакъв гангстер от Нюкасъл. Никой не можеше да си спомни друг пример на такъв бърз напредък в престъпния свят от времето на дните, когато Лондонската банда наемаше биячите си от „Големия Артър“, царят на подземния свят в Глазгоу.
Телфорд пристига в Единбург преди година, прониква отначало с безшумната стъпка на котка, излязла на лов. Началният му удар е покупка на казино и хотел. После внезапно се оказва неотменимо там, като сянка от градоносен облак. Прогонването на Дейви Доналдсън бе добре премислен подъл удар срещу Кафърти. Сега последният трябваше или да развее бялото знаме, или да поеме хвърлената ръкавица и да започне война. Всички живееха с очакване на кръв и убийства.
Базата на Телфорд на „Флинт Стрийт“ си бе избрала претенциозното название „Царството на магията“. Танцуващите светлини на игралните автомати бяха в ярък контраст със сивите лица на играчите и вторачените им в екраните безжизнени погледи. Игралните зали предлагаха и военни игри с огромни видеоекрани и дигитални проклятия.
— Май се смяташ за голяма работа, а, пънкар? — предизвика го един от екраните, докато Ребус минаваше край него. Фукаха се с имена като Пророкът и Ченгето-гробар (последното напомни на Ребус колко стар и уморен се чувства понякога). Огледа лицата наоколо и забеляза няколко младежи, прибирани в Сейнт Ленард за дребни нарушения: периферията на бандата на Телфорд. Висяха наоколо, очакващи повикване,
