Клейвърхаус поклати глава.
— Пътят е блокиран. Подкрепленията са вече там.
— А Телфорд?
Клейвърхаус погледна часовника си.
— Орми го прибира в момента.
Ребус сграбчи ръката му.
— Закови го!
Приближаващ вой на сирени. Ребус закрещя на полицаите наоколо да изместят колите, за да освободят път. После изтича към портала. Сайобан Кларк бе коленичила до Джак и галеше челото му с мокро от сълзи лице. Погледна Ребус и поклати бавно глава.
— Отиде си… — прошепна тя.
— Не! — Знаеше истината, но повтаряше тая едносрична думичка отново и отново, отново и отново.
35.
Разпределиха заловените в две полицейски управления: Фетс и Торфихен. В Сейнт Ленард отведоха само Телфорд и няколко от приближените му „лейтенанти“. В резултат се получи истински кошмар. Клейвърхаус се наливаше със силно кафе и не предприемаше нищо, за да сложи нещата в ред: искаше да ги организира както трябва, но съзнаваше личната си отговорност за клането във фабриката на Маклейн и това му връзваше ръцете. Равносметката беше наистина тъжна: двама мъртви — един полицай и един снайперист, шестима ранени полицаи (или засегнати в една или друга степен — единият от тях доста сериозно) и един ранен снайперист — според някои не много тежко.
Измъкналите се в полицейските коли бяха настигнати и арестувани след престрелка — слава Богу, без жертви. Всички арестувани мълчаха като риби.
Ребус седеше в празно помещение за разпити в Сейнт Ленард, проснал ръце върху масата и отпуснал глава върху тях. Седеше така от доста дълго време и мислеше за загубата на близък човек, мислеше за внезапните удари на съдбата. Един живот, едно приятелство — отнесено завинаги.
Завинаги.
Не бе проронил и сълза и сигурно нямаше да го стори и след отшумяването на шока, знаеше го. Но имаше усещането, че е изтръпнал от главата до петите, сякаш сърцето му бе инжектирано с новокаин. Светът около него като че ли бе забавил крачка, сякаш механизмът му се е износил и едва го притикваше. Запита се дали слънцето ще изгрее отново, дали ще събере достатъчно енергия.
„Аз го вкарах в това.“
И преди се бе валял в чувство за вина и провал, но нищо от преживяното не можеше да се сравни с ада, в който се гърчеше сега. Болката бе съкрушителна. Джак Мортън, ченге със спокоен живот във Фолкърк, убит в Единбург, защото приятел го бе помолил за услуга. Джак Мортън, върнал се към живота с волевия си отказ от цигари и алкохол, възстановил физическата си форма, хранещ се природосъобразно, полагащ сериозни грижи за себе си, без да ги превръща в самоцел. Сега лежи в моргата и телесната му температура постепенно се стопяваше — завинаги.
„Аз го поставих там.“
Ребус скочи внезапно, запрати необуздано стола в стената. В стаята влезе Джил Темплър.
— Как си, Джон?
Ребус избърса уста с гърба на ръката си.
— Отлично.
— Ако ти се иска да отдъхнеш, офисът ми е свободен.
— Не, ще се оправя. Само… — Огледа се безпомощно. — Имате ли нужда от тая стая?
Тя кимна.
— Хубаво. — Той вдигна стола. — Кого?
— Брайън Симърс. Хубавеца.
Ребус се изправи.
— Мога да го принудя да отвори уста. — Темплър го изгледа скептично. — Повярвай ми, Джил. — Ръцете му трепереха. — Той няма представа какво съм насъбрал срещу него.
Тя скръсти ръце на гърди.
— И какво е то?
— Трябва ми само… — Погледна часовника си — около един час, най-много два. Трябва да намеря Боби Хоган. Искам да присъства и Колхун — докарайте го веднага.
— Кой е пък тоя?
Ребус намери визитката му и й я подаде.
— Веднага — повтори той. Оправяше вратовръзката си с непослушни пръсти, придаваше си приличен външен вид. Мълчаливо приглади назад и косата си.
— Джон, не смятам, че си в състояние да…
Той залюля показалец срещу нея.
— Не си играй с предположения, Джил. Не говоря празни приказки, ще го пречупя.
— Досега нито един не си е отворил устата.
— Симърс ще пропее. — Втренчи се в нея. — Повярвай ми. Погледите им се преплетоха за миг и тя му повярва.
— Ще задържа нещата до появата на Хоган тук.
— Благодаря ти, Джил.
— И Джон…
— Да?
— Много съжалявам за Джак Мортън. Не го познавах лично, но чувам какво говорят за него. — Ребус кимна. — Твърдят, че той никога не би те обвинил.
Ребус се усмихна.
— Така смята и последният на опашката.
— На опашката има само един човек и той е Джон Ребус.
Ребус набра телефонния номер на дежурния в хотел „Каледония“ и запита за Шода. Оказа се, че японецът е напуснал внезапно хотела преди два часа: почти веднага след като получава зелената папка, оставена от Ребус на рецепцията. Купил беше три такива папки по трийсет и пет пенса от книжарницата за канцеларски материали на „Ребърн Плейс“, изръсил се беше лира и шейсет и пет пенса. Останалите две папки бяха в колата му, само едната от тях бе празна.
Боби Хоган живееше на Портобело Роуд и вече пътуваше към управлението: обади се да го изчакат половин час. Бил Прайд изрази съболезнования за Джак Мортън, знаел за близката им дружба.
— Само не се приближавай прекалено много до мен, Бил — отвърна Ребус. — Колкото човек е по-близо до мен, толкова по-зле се отразява това на здравето му.
От рецепция се обадиха за посетител. Слезе и застана лице в лице с Пейшънс Ейткън.
— Пейшънс?
Беше напълно облечена, но някак безразборно — човек оставаше с впечатлението, че се е обличала, тичайки към вратата.
— Чух по радиото… Не можах да заспя, пуснах го и чух съобщението за тази полицейска акция, за загинали полицаи. Не беше в апартамента си и дойдох тук.
Обгърна я с ръце и я притегли към себе си.
— Добре съм — зашепна той. — Прости ми, трябваше да ти звънна.
— Аз съм виновна… — Погледна го. — Там си бил, изписано е на лицето ти. — Той кимна. — Какво стана?
— Загубих приятел.
— Господи, Джон. — Прегърна го, притисна го към себе си. Беше все още топла от леглото, усети миризмата на шампоана, лъхаща от косата й, вдъхна аромата на парфюма й от бузите й. „Колкото по-близко са хората до мен.“ Оттегли се внимателно, целувайки я по бузата.
