— Няма смисъл да говориш — напомни му Таравич. — Искам само да кимнеш, ясно ли е?
Ребус кимна.
— Това кимване ли беше?
Ребус поклати отрицателно глава.
Таравич не изглеждаше впечатлен от малкия трик. Вече се беше концентрирал върху работата. Това беше Ребус за него — работа. Насочи проводниците към бузите на жертвата си.
— Пуснете го!
Горилите отскочиха и Ребус се опита безуспешно да разкъса лентата. Електрическият ток премина през нервната му система и той се вцепени. Сърцето му като че ли се увеличи двойно, очите му сякаш поискаха да изскочат от орбитите си, езикът му заблъска неистово срещу лентата, пристягаща устните му. Таравич пак вдигна кабела.
— Дръжте го.
Ръцете на войниците му се вкопчиха отново в жертвата, която този път не направи опит за съпротива.
— Дори не остана белег — информира го Таравич. — А истинската красота на заниманието ни е, че ти плащаш тока.
Хората му се изсмяха. Започнали бяха да се наслаждават на „работата“.
Таравич се наведе, приближи лице до това на Ребус и очите му потърсиха неговите.
— За твое сведение получи само петсекунден шок. Нещата започват да стават интересни при половин минута. Как е сърцето ти? Надявам се — заради тебе — че е в добро състояние.
Ребус имаше усещането, че току-що са му инжектирали адреналин. Петте секунди му се сториха цяла вечност. Трескаво се опитваше да измисли нови лъжи, които да изкарат Розовия от апартамента му.
— Смъкнете панталоните му — нареждаше междувременно Таравич. — Ще опитаме какво ще постигне едно добро разтръскване там долу.
Ребус закрещя зад лентата, запушваща устата му. Мъчителят му пак оглеждаше стаята.
— Определено й липсва женска ръка — повтори се той. Чужди ръце разкопчаваха колана на панталоните му. В този момент внезапно изпищя звънец и всички замряха. Пред вратата на блока имаше някой!
— Изчакайте — обади се Таравич. — Ще се изпарят.
Но звънецът не млъкваше. Ребус се гърчеше на стола, опитваше се да се освободи от стягащата го лента. Онези пред вратата не желаеха да се „изпаряват“ и продължаваха да натискат звънеца — този път още по-настоятелно.
Единият от мъжете тръгна към прозореца.
— Не смей! — изрева му Таравич.
Стаята пак се огласи от продължителния писък на звънеца. „Не си отивай, натискай го, проклетия, не спирай!“ — молеше се мислено Ребус. Не се сещаше кой би могъл да е: Рона? Пейшънс? Внезапно го заля нова вълна на ужас: а ако продължаваха да упорстват и Таравич реши да ги пусне? Рона или Пейшънс.
Минутите летяха. Звънецът най-сетне бе затихнал: изглежда, все пак се бяха „изпарили“. Таравич се отпусна и съсредоточи отново в работата в момента.
И тогава някой почука на вратата на апартамента. Настоятелният посетител бе съумял да влезе в жилищната сграда и сега се намираше на площадката пред апартамента. Ново почукване. Изтрака капакът на пощенската кутия.
— Ребус!
Мъжки глас, слава Богу! Таравич погледна хората си и кимна. Завесите бяха мълниеносно дръпнати настрани, остър нож разряза светкавично лентите и освободи Ребус от стола, някой дръпна парчето лента от устата му. Таравич бе смъкнал междувременно ръкави и обличаше сакото си. Оставиха обаче кабела върху пода.
— Пак ще поговорим — обеща той на Ребус, преди да подбере хората си към вратата. — Извинете ни.
Ребус седеше безсилно на стола: не смееше да се изправи, целият трепереше.
— Шефе, я почакай за момент! — Гласът на Абърнети. Но, изглежда, Таравич игнорира непростимо човека на Специалния отдел. — Какво става, по дяволите? — Сега собственикът на гласа се намираше във всекидневната и я оглеждаше подозрително.
— Делова среща — едва изграчи Ребус. Абърнети се приближи.
— Интересен бизнес, щом като го вършиш с отворен цип — забеляза той. Ребус погледна надолу и се залови с разтреперани пръсти да коригира нещата. — Кой беше тоя?
— Чеченец от Нюкасъл.
— Май обича да се носи напред-назад, обграден от тълпа мутри. — Абърнети се огледа отново, забеляза кабела с оголените проводници, поклати неодобрително глава и го изключи от контакта. — Странни игри — довърши наблюдението си той.
— Не се безпокой — обади се Ребус. — Всичко е под контрол.
Абърнети се изсмя.
— Какво търсиш тук всъщност?
— Някой иска да се срещне с теб. — Абърнети кимна многозначително към вратата, където стоеше изискан, напълно плешив мъж в дълго черно палто от скъп плат и бял копринен шал. Бузите му бяха зачервени от студа. Току-що бе смръкнал енфие и сега изтриваше нос с кърпичката.
— Не е ли по-добре да отидем някъде? — предложи той, без да погледне към Ребус. — Бихме могли да хапнем нещо, ако сте гладен.
— Не съм — отговори Ребус.
— Да пием нещо тогава — не се предаваше плешивият.
— В кухнята има уиски. — Плешивият май не възприе идеята.
— Виж какво, човече, аз не се мърдам оттук. Или оставаш, или се разкарваш.
— Ясно — обяви плешивият, прибра кърпичката си и пристъпи напред с протегната ръка. — Казвам се Харис.
Ребус също подаде ръка, почти очаквайки от пръстите му да изскочат искри.
— Господин Харис, предлагам да седнем на маса. — Ребус се изправи внимателно. Не беше напълно стабилен, но колената му не го предадоха, докато пресичаше всекидневната. Абърнети се появи откъм кухнята с бутилката и три чаши. Пак изчезна и се върна с кана вода.
Винаги на ниво като домакин, Ребус наля уиски в трите чаши, преценявайки до каква степен съумява да контролира треперенето на ръката си. Чувстваше се дезориентиран и нищо чудно: из него се вихреха адреналин и електрически ток.
— Slainte — вдигна той наздравица, вдигайки чашата. Но ръката му замря навреме. Спомни си договора с Големия някъде из небесните селения: никакво пиене и Сами ще остане тук, в това измерение. Преглътна с мъка, но върна твърдо чашата на масата.
Харис давеше уискито с прекалено много вода и дори Абърнети следеше действията му с неодобрение.
— И така, господин Харис — откри сесията Ребус, — кой, по дяволите, сте вие?
Харис го дари с престорена усмивчица, играейки с чашата си.
— Член съм на разузнавателната общност, инспекторе. Знам какво си представяте в момента, но се страхувам, че действителността е много по-прозаична. Събирането на сведения означава точно това: много писмена работа и съхраняването й.
— Тук сте заради Джоузеф Линц, така ли?
— Тук съм, защото детектив-инспектор Абърнети ме информира, че сте решили твърдо да свържете убийството на Джоуеф Линц с различните обвинения, насочени срещу него.
— И?
— И това, разбира се, е ваше право. Но има някои неща, не напълно свързани с тази история, които биха могли да предизвикат известен… ъ-ъ-ъ… смут, ако се извадят на бял свят.
— Например, че Линц фактически е Линцстек и е докаран тук по Пътя на плъховете, вероятно с помощта на Ватикана, нали?
