който покриваше водата, запращя.
А после в центъра на клокочещата пяна като исполински кит, изплуващ, за да си поеме дъх, се появи тъмният стоманен корпус на съветска щурмова подводница клас „Акула“.
Въпреки че никога нямаше да постигне международните продажби на по-малките подводни лодки клас „Кило“, акулата бързо набираше популярност на световните оръжейни пазари, пазари, които новата руска власт копнееше да експлоатира. Очевидно Изпълнителни решения бяха един от клиентите.
Акулата изплува на повърхността на леденото езеро и от люковете й светкавично заизскачаха въоръжени мъже, спуснаха тралове и се втурнаха на сушата.
Скофийлд пребледня.
Идваха най-малко
Уексли злобно се усмихна.
— Продължавай да се хилиш, гадино — изръмжа морският пехотинец и си погледна часовника. — Защото нямате цяла вечност да ме хванете. Точно след шестнайсет минути ракетата от тайфуна ще се върне в базата. Дотогава се хили на това.
Фрас!
Скофийлд удари южноафриканеца по носа с пистолета си и наемникът изгуби съзнание.
Капитанът се втурна към Книга II и му помогна с Кларк.
— Хвани го за другото рамо…
Изправиха младия ефрейтор на крака.
— Мога и сам… — започна той и от гърдите му бликна отвратителна струя кръв. От устата му се стрелна кървава храчка — направо от белите му дробове — и оплиска гърдите на Скофийлд.
Кларк ужасено зяпна командира си. Животът в очите му бързо угасваше. Той се свлече на решетъчния под — мъртъв, застрелян в гръб от наемниците, които се изсипваха от новопоявилата се подводница и се рояха по дължината на помещението.
Скофийлд смаяно се втренчи в убития си другар.
Не можеше да повярва.
Бяха очистени всичките му хора освен Книга II.
Самият той се намираше в пуста сибирска база, преследван от поне четирийсет наемници. Разполагаше само с един човек, не се очакваха никакви подкрепления и нямаше абсолютно никакъв шанс за спасение.
Скофийлд и Книга II тичаха.
В стените край тях се забиваха куршуми.
Новопоявилите се наемници от акулата се бяха включили в битката с ужасяващ ентусиазъм. Катереха се по всички възможни стълби и спринтираха из залата с една-единствена цел:
Четиримата наемници, които преди малко бяха влезли в тайфуна, вече също бяха разбрали, че капитанът се е измъкнал, и излязоха навън с бълващи огън автомати.
Двамата морски пехотинци хукнаха на запад по бетонния мост, който свързваше сухия док с офис сградата.
Докато се приближаваха към моста, Скофийлд видя придвижването на силите на Изпълнителни решения — някои наемници се катереха по скелето, други ги следваха от първия етаж и тичаха под тях към постройката от стъкло и бетон.
Капитанът знаеше едно: с Книга трябваше да се доберат до офис сградата и да се спуснат на първия етаж преди враговете им да са стигнали дотам. Иначе щяха да попаднат в капан.
Затичаха се по моста и профучаха покрай напуканите бетонни рамки на прозорците му.
Стигнаха отсрещния му край, втурнаха се в офис сградата…
… и се заковаха на място.
Скофийлд се озова на тераса — тясно скеле, едно от многото, които опасваха петнайсетте етажа, всички свързани с мрежа от стълби — гледаща към гигантска квадратна пропаст.
Това изобщо не беше офис сграда.
Беше куха структура от стъкло и стомана.
Фалшива постройка.
Гледката беше поразителна — все едно да стоиш в исполинска оранжерия. През напуканите стъклени стени се виждаше сивият сибирски пейзаж.
И в подножието на тази грамадна прозрачна постройка Скофийлд откри причината за нейното съществуване.
Четири масивни силоза за интерконтинентални балистични ракети, полузаровени в бетонния под и образуващи правилен квадрат. Скрити с фалшивата офис сграда, те бяха останали незабелязани от американските шпионски сателити. Под другите „сгради“ в Краск–8 сигурно имаше още три групи силози.
На земята до силозите, само на един етаж под тях, Скофийлд видя десет проснати фигури — шестимата от отряда на Фарел и четиримата морски пехотинци на Симкокс.
Погледна си часовника, който отброяваше времето, оставащо до завръщането на ракетата от тайфуна. 15:30… 15:29… 15:28…
— На първия етаж — каза капитанът на Книга. — Трябва да слезем на първия етаж.
Втурнаха се към най-близката стълба, заспускаха се надолу…
… и ги обсипа с град от куршуми.
„Мамка му!“
Наемниците бяха стигнали дотам първи. Сигурно бяха тичали по покрития със сняг път между склада и „офис сградата“.
— По дяволите! — извика Скофийлд.
— Какво ще правим? — попита Книга II.
— Нямаме голям избор! Нагоре!
Заизкачваха се обратно.
Катереха се по стълбите като бягащи маймуни и се прикриваха от обстрела на наемниците.
На десетия етаж Скофийлд посмя да спре и да погледне надолу.
Видя всички наемници, събрани в бетонния силоз на първия етаж — петдесетина души.
После групата се разтвори и пропусна един мъж.
Седрик Уексли. С разкървавен нос.
Скофийлд се вцепени.
Зачуди се какво ще направи наемническият командир. Можеше да прати хората си по стълбите след тях двамата — и да гледа как Скофийлд и Книга ги избиват един по един, докато не свършат боеприпасите си и не станат безпомощна плячка. Не особено примамлива стратегия.
— Капитан Скофийлд! — отекна в широката шахта на сградата гласът на южноафриканеца. — Добре бягаш! Но сега няма къде да се скриеш! Помни ми думите: съвсем скоро няма да можеш да бягаш повече!
И Уексли извади някакви неща от джобовете си.
Капитанът веднага ги позна и се вледени.
Малки цилиндрични гранати термит-аматол. Четири. Наемникът сигурно ги беше взел от труповете на убитите морски пехотинци.
Скофийлд разбра плана на Уексли.
Южноафриканецът раздаде гранатите на четирима от хората си и те бързо се пръснаха в четирите ъгъла на първия етаж и ги поставиха под носещите колони на сградата.
Скофийлд откачи бинокъла си от ремъка му и го вдигна към очите си.
Видя една от гранатите, закрепена за стълба, видя цветните броячи: червен, зелен и син.
— Включете броячите! — извика Уексли.
Мъжът, когото наблюдаваше Скофийлд, включи синия брояч на термитно-аматоловата граната.
Синият цвят означаваше една минута.
