Плашилото

Ако в същия този момент наблюдаваше Краск–8 от хоризонта, човек щеше да види невероятна гледка: абсолютно прав стълб дим, издигащ се в небето над миниатюрния град.

И някой наистина наблюдаваше тази гледка.

Мъж, който седеше в пилотската кабина на страшно грозен руски изтребител Як–141, приближаващ се към Краск–8.

— Къде са? — попита Скофийлд застаналия при перископа Кларк.

— Прекалено е задимено — отвърна ефрейторът. — Нищо не виждам.

Перископът бе станал почти безполезен: просто сива мъгла. Кларк виждаше само съвсем близките неща: пространството на рубката и тесния трап, който я свързваше с терасата.

— Не виждам ни…

В перископа се появи мъжко лице с противогаз.

— Леле! — отскочи назад Кларк. — Божичко, те са тук. Точно над нас!

— Няма значение — отвърна Скофийлд и тръгна към вътрешната стълба. — Време е да се изнасяме и няма да минем оттам.

Скофийлд, Книга II и Кларк се втурнаха в ракетния отсек, през който бяха минали на идване. Водата бе дълбока трийсетина сантиметра.

Стигнаха до един от празните силози — люкът все още беше отворен — и се вмъкнаха вътре.

Озоваха се в кух цилиндър, висок десетина метра. В горния му край видяха отворения външен люк — седмият външен люк, който бе отворил капитанът. По стената на силоза имаше стълба.

Тримата морски пехотинци се заизкачваха.

Стигнаха до горния край и когато надникна навън…

… Скофийлд видя двама наемници да изчезват в аварийния люк на подводницата на три метра от него.

„Идеално“ — помисли си той. Тези мъже влизаха, докато той и хората му излизаха.

Помещението на сухия док все още беше обгърнато в белия дим от изстреляната ракета.

Погледът на Скофийлд попадна върху терасата над тайфуна и южноафриканския командир, който ръководеше операцията на наемниците.

Това бе човекът, с когото искаше да си поприказва.

Той се втурна към стълбата при рубката на подводницата.

Морските пехотинци се изкачиха по рубката на подводницата и тичешком прекосиха трапа, свързващ я с горното равнище.

Димът от изстреляната ракета вече започваше да се разнася и в края на дългата тераса те видяха малък вътрешен офис.

Охраняван само от един въоръжен бодигард, там стоеше наемническият командир Уексли и издаваше нареждания по радиостанцията си, като в същото време втренчено се взираше в тайфуна.

Под прикритието на дима Скофийлд, Книга II и Кларк бързо се приближиха по терасата.

— Не мърдай! — извика Скофийлд. Бодигардът стреля и Кларк също откри огън. Онзи се строполи по очи, ефрейторът също падна. Уексли извади пистолета си, но Скофийлд бързо се претърколи и стреля два пъти със своя „Дезърт Игъл“. Бум! Бум! Южноафриканецът беше улучен в гърдите и куршумите го отхвърлиха почти цял метър назад, запратиха го към външната стена на офиса и го повалиха на пода.

— Кларк! Добре ли си? — извика Скофийлд и изрита пистолета на Уексли настрани.

Ефрейторът бе ранен в рамото. Потръпна, докато Книга II оглеждаше раната му.

— Само съм одраскан.

И на Уексли му нямаше нищо — той носеше бронирана жилетка под камуфлажната униформа. Лежеше до стената на офиса, зашеметен, но жив.

Скофийлд опря дулото на пистолета си в челото му.

— Кои сте вие, по дяволите, и защо сте тук?

Все още задъханият Уексли се закашля.

— Попитах кои сте вие и защо сте тук!

Южноафриканецът дрезгаво прошепна:

— Казвам се… Седрик Уексли. Аз съм от… Изпълнителни решения.

— Наемници — процеди през зъби Скофийлд. — И защо сте тук? Защо искате да ни убиете?

— Не всички, капитане. Само теб.

— Мен ли?

— Теб и ония двамата от Делта, Маккейб и Фарел.

Скофийлд си спомни обезглавения труп на Дийн Маккейб и се вцепени. Спомни си и думите на Симкокс, че същото се е случило с Грег Фарел.

— Защо?

— Какво значение има? — презрително изсумтя Уексли.

— Защо, по дяволите!

Наемникът за миг се вторачи в празното пространство, като че ли преценяваше възможностите си и обмисляше каква част от истината да разкрие. После сви рамене и погледна морския пехотинец право в очите.

— Защото за главата ти е обявена цена, капитан Скофийлд. Достатъчно, за да изкуши почти всеки ловец на глави на света.

Скофийлд усети, че го присвива под лъжичката.

— Какво?!

Уексли измъкна смачкан лист от джоба на гърдите си и презрително му го подхвърли.

Капитанът го взе и го погледна.

Беше списък с имена.

Общо петнайсет. Комбинация от военни, шпиони и терористи.

Веднага забеляза, че в него са включени Маккейб, Фарел и самият той.

Наемникът се подсмихна с удоволствие.

— Мисля, че ти предстои да се запознаеш с доста от най-добрите ловци на глави на света, капитане. И на твоите приятели. Ловците на глави обичат да използват приятелите и близките като стръв, за да примамват жертвите си.

Кръвта на Скофийлд се вледени при мисълта, че приятелите му могат да станат заложници на ловци на глави.

„Гант… Майка…“

После рязко върна мислите си към настоящето и попита:

— Но защо трябва да ни режете главите?

— Май не бях достатъчно ясен — усмихна се Уексли. — Цената за главата ти, капитане, буквално е обявена за главата ти. Осемнайсет милиона и шестстотин хиляди долара за оня, който занесе главата ти в един замък във Франция. Сумата си струва — най-голямата, за която съм чувал. Ще стигне да бъдат подкупени най-висшите служители, да бъдат унищожени всички сведения за една измислена операция срещу терористи в далечен Сибир, да се гарантира, че подкреплението ти, Осемдесет и втора въздушна дивизия, изобщо няма да излети. Ти си сам, капитан Скофийлд. Ти си тук… сам… с нас… докато не те убием и не ти отрежем тъпата глава.

Изобщо не го бе очаквал. Нещо толкова индивидуално, толкова лично.

После изведнъж видя, че Уексли поглежда над рамото му.

Скофийлд се обърна — и ужасено се облещи.

Подобно на злокобно предзнаменование за изригване на подводен вулкан, на повърхността на заледеното „езеро“, което заливаше шахтата на сухия док, кипяха облаци от мехурчета. Тънкият пласт лед,