Тримата наемници с другите гранати направиха същото.
Скофийлд се облещи.
С Книга II имаха шейсет секунди до взривяването на сградата.
Той включи хронометъра на часовника си.
00:01…
00:02…
00:03…
— Капитан Скофийлд! Когато всичко свърши, просто ще претърсим останките и ще открием трупа ти! И тогава със собствените си ръце ще откъсна тъпата ти глава и ще се изпикая в гърлото ти!… Господа!
При тази дума наемниците се пръснаха като оси към всички изходи на първия етаж.
Скофийлд и Книга II можеха само да ги гледат. Капитанът притисна лице към най-близкия прозорец и ги видя да се появяват на заснежената земя, където застанаха в широк кръг. Покриваха всеки изход с оръжията си.
Той мъчително преглътна.
Двамата бяха затворени в тази сграда — сграда, която след петдесет и две секунди щеше да избухне.
И тъкмо докато се взираше през прозореца към наемническите сили долу, Скофийлд го чу.
Дълбоко вибриране.
Типичният звук на реактивен изтребител.
— Съобщението отпреди малко! — ахна капитанът.
— Какво? — не разбра Книга II.
— Когато бяхме в тайфуна, те засякоха приближаващ се въздушен обект: изтребител Як Сто четирийсет и едно. Пилотира го някой, когото наричат Унгареца. Насочва се насам.
— Ловец на глави ли?
— Конкурент. Но с Як Сто четирийсет и едно. А Як Сто четирийсет и едно е… Хайде! — викна Скофийлд. — Бързо!
Хвърлиха се към най-близката стълба и се заизкачваха към покрива на обречената офис сграда.
Скофийлд отвори капака на покрива и двамата с Книга II се измъкнаха навън — под хапещия сибирски вятър.
Хронометърът на капитана продължаваше да отброява оставащото им време:
00:29
00:30
00:31
Наистина представляваха самотна гледка: две фигурки на покрива на сградата, заобиколени от пустите постройки на Краск–8 и голите сибирски хълмове.
Скофийлд бързо отиде до ръба на покрива и се заоглежда за източника на вибрирането.
00:33
00:34
00:35
Висеше във въздуха край ниска куполовидна постройка на петстотин метра на запад от тях: изтребител Яковлев–141.
Руски аналог на американския „Хариър“, Як–141 потенциално бе най-грозният самолет на света — всъщност с ръбестия си корпус и с допълнителния си двигател той изобщо нямаше за цел да изглежда красив. Но допълнителният двигател можеше да насочва дюзата си надолу, което позволяваше на самолета да излита и каца вертикално, както и да виси във въздуха като хеликоптер.
00:39
00:40
00:41
Скофийлд вдигна своя МП–7 и изстреля цял пълнител с трийсет патрона по носа на неподвижния Як–141 в отчаян опит да привлече вниманието на пилота.
И успя.
Подобно на тиранозавър рекс, откъснат от плячката си, изтребителят се завъртя във въздуха и сякаш погледна право към морските пехотинци. После се издигна и се приближи към стъклената сграда.
Скофийлд размаха ръце като идиот.
— Насам! — извика той. — Хайде де! Идвай!…
00:49
00:50
00:51
Самолетът увисна на петдесетина метра от покрива.
Все още не бе достатъчно близо…
Скофийлд вече виждаше пилота — широколик мъж с каска и с озадачено смръщено лице. Капитанът отчаяно размаха ръце и закрещя.
00:53
00:54
00:55
Якът се приближи още малко.
Четирийсет метра…
00:56
— Господи, побързай! — изкрещя Скофийлд и погледна към покрива под краката си — очакваше термитните гранати да избухнат.
00:57
— Късно. — Той се обърна към Книга и с многозначителен поглед извади любимото си оръжие. Сержантът последва примера му.
— След мен и ще останеш жив — каза Скофийлд. — Бегом!
И двамата се затичаха — с всички сили, един до друг — към ръба на петнайсететажната сграда.
00:58
Стигнаха до ръба…
00:59
… и когато хронометърът на Скофийлд показа 01:00, двамата скочиха в ясното небе. Краката им се отлепиха от парапета в същия миг, в който долната част на постройката експлодира в разширяващ се облак от бетон и цялата сграда — всичките й шейсет метра, покривът, стъклените стени, бетонните колони — просто се свлече под тях като исполинско повалено дърво.
Пред смаяния поглед на пилота петнайсететажната сграда просто се разпадна и се срути на земята със зловещо бавно движение, погълната от собствения си облак прах.
Едрият като мечок пилот с широко кръгло лице, вечно смръщено под тежките вежди, се казваше Олег Омански.
Ала никой не го наричаше така.
Той беше бивш майор, служил в унгарската тайна полиция, и имаше репутацията на човек, който използва сила, вместо ум. В наемническите кръгове беше известен просто като Унгареца.
В момента обаче Унгареца бе объркан.
Беше видял Скофийлд — когото веднага позна от списъка — и Книга II да скачат от покрива в момента преди сградата да се срине.
Но сега не ги виждаше.
От развалините се издигна грамаден прашен облак и обгърна всичко в радиус от осемстотин метра.
