Плашилото

В ухото му избухна гласът на Найт:

— Хайде, Скофийлд! Бързо! Бързо! Бързо!

Капитанът реагира мигновено.

Пое си дъх и натисна бутона „ЛЮК“.

Люкът се отвори и в потъналата подводница нахлу вода — изпълни я само за две секунди. Скофийлд изведнъж се озова навън и хвана залепналата за корпуса магнитна кука.

В следващия миг Найт натисна демагнитизиращия бутон и кабелът бързо започна да се навива.

Морският пехотинец с невъобразима скорост се понесе по дъното — потъващият супертанкер тъмнееше над него като долната страна на планета, а на сантиметри под тялото му с шеметна бързина летеше пясъчното дъно.

После Скофийлд изведнъж изхвърча изпод танкера — краката му се измъкнаха навън точно преди гигантският съд да падне на дъното на Ламанша с могъщ екот, който вдигна пясък и тиня във всички посоки, обгръщайки капитана в плътен подводен облак.

И в този облак — седнал върху втората подводница, дишайки с нов миниакваланг и стиснал магнитната кука на Гант в ръце — го чакаше Алоишъз Найт.

Той подаде на Скофийлд кислородната бутилка и капитанът дълбоко си пое въздух.

След минута двамата бяха в миниподводницата на Найт. Черния рицар я херметизира и изпразни морската вода.

После се издигнаха от дълбините на Ламанша — кратко безшумно пътуване, в резултат на което малката жълта подводница изплува на бурната повърхност, за да попадне под яростните вълни и ослепителния блясък на мощни халогенни прожектори: прожекторите на „Черния гарван“, който ги очакваше ниско над водата.

Въздушното пространство над Ламанша

18:05 местно време (12:05 ИСВ САЩ)

„Черният гарван“ летеше на юг над Ламанша.

Измокреният до кости Алоишъз Найт се просна на задната седалка. Също толкова подгизналият Скофийлд обаче не спря нито за миг.

В задния отсек на изтребителя той извади своя модифициран навигатор. Имаше малко недовършена работа.

Капитанът отвори списъка с ракетите — онзи, който се различаваше от предишния списък на Книга, — и сравни двата.

„Добре, първите три точки са същите като в списъка на Книга“ — помисли си Скофийлд.

„Но не и последните три: ракетите са други. И накрая има още една точка.“

Той прибави получените от сержанта местонахождения към последните три точки. Първите две гласяха:

Хоупуел	Скай хорс–3	У–88	11900.00	11622.50	12:30
			2327.00	4000.00
			(Тайв. провл.)	(Пекин)
	Скай хорс–3	У–88	11900.00	11445.80	12:30
			2327.00	2243.25
			(Тайв. провл.)	(Хонконг)
Уейл	Гаури-М	Р–5	07040.45	07725.05	12:45
			2327.00	2958.65
			(Араб. море)	(Делхи)
	Агни-П	1–22	07040.45	07332.60	12:45
			2327.00	3230.55
			(Араб. море)	(Исламабад)

И изведнъж списъкът придоби съвсем ново измерение.

Ракетите, които „Хоупуел“ трябваше да изстреля срещу Пекин и Хонконг, бяха двойници на тайванските ИКБР „Скай Хорс“. И бяха снабдени с американски бойни глави.

Докато „Уейл“ щеше да изстреля срещу Делхи двойници на пакистанските „Гаури-Н“. И двойници на индийските „Агни-И“ — срещу Исламабад.

— Мама му стара… — възкликна Скофийлд.

Как щеше да реагира на тайванските ядрени удари Китай?

„Кофти.“

А Пакистан и Индия — на взаимните си ядрени бомбардировки?

„Адски кофти.“

Той се намръщи.

Не разбираше защо списъкът му се различава от този на Книга.

„Добре, помисли. Откъде идва първият списък на Книга?

От агента на Мосад, Розентал, който го е съставил през дългите си месеци на следене на Великолепната дванайсеторка.

А откъде го взех аз?“

Опита се да си спомни.

— О, Господи… — Най-после го бе осенило.

Беше го получил в навигатора си, когато двамата с Гант бяха седели в каменното преддверие в крепостта дьо Валоа, а Алоишъз Найт бе влязъл в кабинета на мосю Делакроа и безжично се беше свързал с компютъра му.

Скофийлд се обърна към Найт.

— Когато беше в замъка при Делакроа, той каза ли ти чий е кабинетът?

Найт сви рамене.

— Да. Каза, че не бил негов, а на собственика на замъка.

— На Килиън — промълви морският пехотинец.

— Защо?

Но сега Скофийлд разбираше.

— В кабинета е имало друг компютър. В чекмедже или на странична маса — продължи той. — Ти сам го каза. Твоят навигатор е можел да качи документи от всеки компютър в стаята. И когато си стартирал безжичната връзка, си качил документи от друг компютър в кабинета. От компютъра на Килиън.

— Добре, и какво от това?

Скофийлд му показа новия списък.

— Това не е планът на Великолепната дванайсеторка. Техният план цели да разпали глобална Студена война срещу тероризма. В дванайсет искат терористични ракетни удари по основните центрове — с шахаб и тайп’о-донг. И затова са оставили труповете на терористите от Ислямски джихад в завода на „Аксън“ и супертанкерите: за да накарат света да си помисли, че корабите от проект „Корморан“ са отвлечени от терористи.

— Но този списък показва нещо съвсем различно. Показва, че компанията на Килиън е инсталирала други ракети „Хамелеон“ на корабите от проект „Корморан“ — не онези, които е трябвало. Килиън е планирал нещо много по-страшно от световна война срещу тероризма. Той е направил така, че всяка велика сила в света да си помисли, че е атакувана от най-омразния си враг. Западът е ударен от терористи. Индия и Пакистан се нападат взаимно. Китай е атакуван от тайвански ракети.

Скофийлд потръпна.

— Това е извънредната стъпка на Килиън. Това изобщо не е планът на Ве дванайсет. Това е планът на самия Килиън. И той няма да доведе до никаква студена война. Той ще доведе до нещо много по-страшно. Ще доведе до тотална световна война. Ще доведе до тотална световна