Скофийлд сънуваше.
Сънуваше, че го вдигат от разбитата седалка… завързват ръцете му с меки белезници… натоварват го в частен реактивен самолет „Лиър“… и че самолетът излита.
Глас в мъглата.
Брандайс:
— Първо го чух от двама в Афганистан. Казаха, че се появил при някаква пещера и се втурнал вътре. Било нещо свързано с лов на хора. После преди няколко часа ми се обади един познат от СРС — един от ония тиловаци, истинските агенти от ЦРУ от старата школа, знае всичко за всеки, та затова е недосегаем. И освен това е бил в ГРК. Свестен човек. Обаче е голям грозник. Прилича на плъх. Казва се Нунън, Кал Нунън, но всички му викат Плъха.
— Както винаги, Плъха знае всичко — продължаваше гласът. — Знаеше например, че съм в базата в Аден. Потвърди, че е обявена награда за главата на Скофийлд: осемнайсет милиона кинта. Освен това каза, че Скофийлд е на път за Йемен. Ако съм проявявал интерес, вика, той можел да ми уреди отпуска и неколцина верни хора. И също вика, само слушайте, че Алоишъз Найт бил със Скофийлд и че за неговата глава също била обявена награда: два милиона долара. По дяволите, аз съм готов да очистя Найт и безплатно. Обаче щом някой иска да ми даде два милиона, за да го направя, нямам нищо против.
Самолетът продължаваше да лети. Скофийлд заспа.
Събуди се за кратко. Все още носеше якето си, но всички оръжия бяха свалени. Не му бяха взели само плътно навития съветски химически чувал за трупове. Който не ставаше за оръжие.
Той се размърда — и зърна Найт и Руфъс, също завързани с меки белезници, седнали няколко реда по- назад и охранявани от въоръжени бойци от Делта. Руфъс спеше, но Найт бе буден. Той като че ли забеляза раздвижването на Скофийлд, ала морският пехотинец не можеше да задържи клепачите си отворени.
И отново потъна в сън.
Ново събуждане.
Небето през прозореца до него бе изсветляло от черно до бледосиньо.
Разсъмване.
И после пак гласовете:
— Тогава къде ги водите?
— В някакъв замък — отвърна Брандайс. — Някакъв замък във Франция.
Самолетът кацна на частната писта на Джонатан Килиън на бретонското крайбрежие. Валеше проливен дъжд.
Бързо прехвърляне в закрит камион и — под бдителния поглед на Брандайс и неговия петчленен отряд от Делта — Скофийлд, Найт и Руфъс бяха откарани по стръмния крайморски път към замъка.
Към могъщата крепост дьо Валоа.
Обгърнат в пелената на дъжда, самотният камион мина по масивния подвижен мост, който свързваше замъка със сушата.
По време на краткото пътуване Найт бе разказал на Скофийлд за преживяванията си с Уейд Брандайс: за онази нощ в Судан и връзките на Брандайс с ГРК.
— Повярвай ми, знам достатъчно за ГРК — увери го Скофийлд.
— Отдавна се канех да си разчистя сметките с Брандайс отвърна Найт.
Докато разговаряха, Скофийлд отново видя двете татуировки на ръката на Найт, „СПИ С ЕДНО ОТВОРЕНО ОКО“ и „БРАНДАЙС“, и изведнъж разбра, че това всъщност е едно изречение: „СПИ С ЕДНО ОТВОРЕНО ОКО, БРАНДАЙС.“
— Въпросът е, че Брандайс не е ловец на глави и му личи — каза Найт.
— Защо?
— Той току-що наруши първото правило на лова на хора.
— А именно?
— Ако имаш възможност да избираш дали да предадеш някого жив, или мъртъв, по-добре да го предадеш мъртъв — поясни Найт.
В този момент камионът влезе в настлания с чакъл вътрешен двор и спря.
Скофийлд, Найт и Руфъс бяха изблъскани навън, охранявани от Брандайс и неговите хора от Делта.
Мосю Делакроа ги очакваше.
Швейцарският банкер стоеше на входа на гаража, елегантен, както винаги.
До него бяха Седрик Уексли и десетима наемници от Изпълнителни решения, личната охрана на Джонатан Килиън.
— Майор Брандайс — каза Делакроа. — Добре дошли в крепостта дьо Валоа. Очакваме ви. Насам, моля.
Оценителят ги въведе в гаража и после по каменното стълбище в преддверието, което Скофийлд си спомняше — но вместо да завие
Осветено от пламтящи факли, стълбището се спускаше дълбоко в недрата на замъка.
И свършваше с дебела стоманена врата, вградена в камъка.
Делакроа натисна електрически ключ и стоманената врата със зловещо скърцане се вдигна нагоре. Елегантният швейцарец се отдръпна настрани и пусна Брандайс и пленниците му да влязат първи.
Те минаха през вратата…
… и се озоваха в широка кръгла яма, в която между несиметрично разположени каменни подиуми плискаше морска вода. Във водата Скофийлд видя две дебнещи акули. На най-близкия подиум се издигаше…
… петметрова гилотина.
Той се вцепени и затаи дъх.
Това беше мястото, за което му бе разказал Найт. Ужасният зандан, в който беше срещнала края си Либи Гант.
Ямата на акулите.
Когато всички влязоха в Ямата на акулите, стоманената врата зад тях се затвори.
Мосю Делакроа благоразумно остана навън.
Вътре обаче ги очакваше друг човек.
Мъж с морковеночервена коса и зловещо мишо лице.
— Здрасти, Нунън. — Брандайс пристъпи напред и стисна ръката му.
Скофийлд си спомни ужасяващото описание на смъртта на Гант и на мъжа с червена коса и лице на плъх, дръпнал лоста, който беше сложил край на живота й.
И яростно се вторачи в убиеца.
Плъха го изгледа нагло.
— Значи това е Плашилото — каза рижият. — Издържлив скапаняк си ти. Струваше ми много усилия да уредя оная операцийка в Сибир. Подредих декорите. Пратих Изпълнителни решения да те чакат. После се погрижих да пратят тъкмо вас тримата с Маккейб и Фарел в капана. И тогава прекъснах връзката ви с Аляска. Маккейб и Фарел не ги биваше много. Обаче ти се спаси.
— Досега — продължи той. — Сега вече нямаш изход. Всъщност ще умреш по същия начин като гаджето си. — Плъха се обърна към мъжете от Делта, които държаха морския пехотинец. — Сложете го на
