Джак улови възходяща термала и се понесоха встрани от планинската жп линия и двата върха, на които се намираше затворът Синтан, все едно не забелязваше увисналия на гърдите му Магьосник.
— Астро? — спокойно каза Джак в микрофона. — Ще трябва да ни вземете малко по-надолу по жп линията. Да кажем в околностите на фермата, която видяхме.
— Разбрано, Ловецо. Първо вземаме Стреч, после идваме за вас.
Стреч стоеше до колене в снега, Танка бе до него. Зад тях бе локомотивът на затворническия влак, на ръба на пропастта. Единствено той бе оцелял от цялата композиция.
За нещастие пред тях във въздуха висеше зловещо изглеждащият „Хайнд“.
От машината се разнесе усилен в мегафон глас, който изкомандва на английски:
— Не мърдайте!
— Щом толкова държите — измърмори Стреч.
Хеликоптерът кацна. Перките му вдигнаха снежна вихрушка.
Десетимата китайски десантници изскочиха от транспортното отделение, хвърлиха се през снега и обкръжиха Стреч и Танка в полукръг.
Седящите в кабината двама китайски пилоти видяха Стреч да вдига ръце, миг преди вихрушката да обгърне всичко в бял облак.
Именно поради това пилотите така и не забелязаха как снежната равнина около тях оживява и от нея се надигат три призрачни фигури, облечени в бяло камуфлажно облекло и стиснали автомати МР7: Астро, Ятагана и Лешояда.
Тримата превзеха неохранявания хеликоптер с лекота, след което Лешояда насочи шестцевната картечница към десетимата десантници и им нареди веднага да хвърлят оръжието. Което те побързаха да направят.
След няколко минути пилотите и десантниците зъзнеха в студа по бельо, а хеликоптерът се издигна отново във въздуха, този път без тях, пилотиран от Астро и Ятагана, с Лешояда на основното оръдие и Стреч и Танка в транспортното отделение.
Това беше финалният щрих в плана на Джак — те се нуждаеха от кацането на голямата машина… за да могат да я отвлекат за следващата фаза на мисията в Китай.
Една древна мистерия
Камъните от Солсбъри
Наетата „Хонда Одисей“ се носеше по А303 самотна в нощта.
Безкрайните ниви на Уилтшир се простираха до хоризонта от двете страни на шосето, окъпани в призрачната светлина на ярката пълна луна.
Зад волана бе Зоуи, Лили и Алби бяха до нея.
На задната седалка на джипа седяха двамата млади мъже, които я бяха посрещнали с децата на летище „Хийтроу“ — уникалните братя Адамсън, Лаклан и Джулиъс.
Бяха високи и стройни, с дружелюбни луничави лица, морковена коса и силен шотландски акцент.
И двамата бяха облечени в прости тениски — едната бяла, другата черна. На черната тениска на Лаклан пишеше малко загадъчно „Виждал съм нивото с кравата“6, докато бялата на Джулиъс гръмко обявяваше: „Няма ниво с крава“.
Освен това двамата имаха навика да довършват взаимно изреченията си.
— Зоуи! — възкликна Лаклан, когато я зърна.
— Прекрасно е да те видим пак! — добави Джулиъс. — Хей… това ми намирисва на тайна мисия.
— Тайна мисия ли е? — попита Лаклан.
Джулиъс:
— Ако е, не смяташ ли, че с Лаки трябва да имаме кодови имена? Нали се сещаш, например Бунтаря или Гъската?
— Бих предпочел да ми казват Острието — уточни Лаклан.
— Аз пък харесвам Тореро — не остана назад Джулиъс!
— Острието? Тореро?
— Сурово и героично, а? — каза Джулиъс. — Обмисляхме го, докато те чакахме.
— Това ми е ясно — каза Зоуи. — А защо не Ромул и Рем? Кастор и Полукс?
— О, не! — възрази Лаклан. — Не и кодови имена на близнаци. Всичко друго само не имена на близнаци.
— Съжалявам, момчета, има едно важно правило, когато става дума за позивни.
— И то е?
— Не можеш да избираш сам — усмихна се Зоуи. — Освен това понякога прозвището ти може да се промени. Аз например бях Блъди Мери, преди да срещна това мъниче. — Тя кимна към Лили. — Сега вече всички ме наричат Принцесата. Имайте търпение, стане ли необходимо, ще си получите позивните. Освен това… да, тази мисия е тайна, толкова тайна, че просто не може повече…
И ето че в момента се носеха по А303 на път за едно място, което им бе подсказано от Алби.
Военновъздушната база край Дубай. Два дни по-рано. Веднага след забиването в Бурж ал Араб на пилотирания от Ърл Макшейн транспортен самолет.
Джак Уест стоеше на пистата, надвесен над Лили и Алби. Около тях разни въоръжени мъже и агенти на ЦРУ, наричащи себе си „аташета“, говореха в мобилните си телефони, а в далечината над Бурж ал Араб се издигаше черна колона дим.
— Казвай, Алби — нареди Джак.
По време на срещата Алби бе дешифрирал една от по-неясните бележки на Магьосника: „Потъването и изплуването на «Титаник»“. Но едновременно с това бе показал само на Джак, че това не е всичко.
Алби обясни:
— Знам също какво означава един от символите в резюмето на Магьосника. — Джак извади резюмето и Алби продължи: — Символът най-долу вдясно, до фразата „Потъването и изплуването на «Титаник»“.
— Да? — подкани го Джак.
— Това не е символ. Скица е.
— На какво?
Алби го погледна съвсем сериозно.
— На Стоунхендж.
