Ако природата на суверенитета е такава, каквато я описвам, задачата ми да давам примери не ще бъде от лесните. Защото аз бих претендирал, че никой до този момент в дългата история на човешките взаимоотношения не се е осмелил да признае истинската природа на такава власт. И по този начин никой не я е приложил на практика. Аз не мога да предложа никакви завладяващи истории за измяна и лукавство, никакви морални поуки на състрадание, които да илюстрират напълно тази неосвободена и променлива власт. В това отношение книгата „Принцът“ на месер Николо показва един по-голям реверанс към миналото, отколкото моите няколко страници.
И въпреки това историята не представлява особена загриженост за хората с визия. Фактът, че държавите се издигат и рухват, че са пораждали велики водачи и злокобни тирани, по никакъв начин не дарява това минало с мъдрост днешните политици в работата им. Без съмнение някои учени мъже ще кажат, че аз съм глупак; че онези, които не успяват да видят в историята собственото си бъдеще, могат да обвиняват единствено себе си за нечуваните нещастия. Може би. Но аз бих отговорил, че тези така наречени „учени“ не правят почти нищо, за да открият утеха в която и да е остаряла стратегема, които обещават ред в цикличния процес на политическия живот. Полибий е може би този, който най-често ни идва наум: че от кралското управление идва аристокрацията, от аристокрацията произхожда олигархията, от олигархията произлиза демокрацията, от демокрацията произхожда тиранията, а от тиранията отново произлиза кралското управление.
Само ако пътищата на политиката бяха толкова елементарни, толкова добре дефинирани, толкова лесно подредими, както тези велики мъже се мъчат да ни убедят. Тогава, по всяка вероятност, миналото би трябвало наистина да застане като прозорлив водач при всички възможни случаи на управлението на хората и държавите. Случаят обаче не е такъв, нито има вероятност да бъде. Властта е като неуморно дете, което не носи лесно дрехите на демократа или олигарха. Те го стягат по ръкавите, разпарят се при китките, а то се мъчи да направи така, че дрехите да паснат на мерките му. Нито пък е вероятно детето да се придържа към ограниченията на един праволинеен курс. По-скоро то избира програмата на демократа сутринта, тази на олигарха — следобед, и на тиранина — вечерта. Последователността не е приятел на властта (макар и да съществува необходимостта от подобна видимост). Властта трябва да си задава свой собствен курс и да носи различните костюми според модата.
От това следва, че властта не може да задава своята цел върху простото завоюване на един град, на една земя, на една страна. Историята е състрадателна приказка за провинциалния възглед на хората за собствените им способности. Прекалено много принцове, тирани и дори религиозни Отци са утолявали жаждата си с вода от едно малко езеро, когато в същото време съществуват океани. Сигурността — безопасността на малките късове територии, битките на даден император, на една Флоренция, или дори на един папа — е дребна грижа в сравнение с по-голямата цел на това зле облечено дете с лош нрав. То счита всички градове, всички земи, всички страни като свое владение, като свое право по рождение. И мъжете, които го следват с обожание и смелост, разбират, че неговият път е единственият, който води до истинска стабилност.
Пиша това не за онези, които искат да останат в плена на фалшивата мечта за един класически идеал, и които са доволни да се въртят в кръг, отколкото да се отправят към планинския връх. Един съвет за такива като тях: откажете се още докато сте на тази страница и не си губете повече времето с тази книга. И без това има достатъчно малки езерца; можете да черпите вода от тях с фалшивото усещане за сигурност, докато вълната, възникнала от дълбочината, не ви помете. Съветите, които са дадени тук, само ще ви разгневят и възбудят, защото те ще се противопоставят на вашето самодоволство. Затова оставете книгата, преди да е натежала прекалено в ръцете ви.
За онези, осмелили се да продължат по-нататък, аз ще започна да им разкривам дълбоките загадки на нашата тема. Внимавайте. Веднъж вече поели по този път, няма връщане назад.
Стабилността на държавата, а също и дългият й живот е целта на всеки лидер, с изключение на неспособните. Има три начина, по които може да бъде постигната тази дълготрайна стабилност: първо, чрез безкомпромисна изолация; след това, чрез акумулирането на алианси и приятелства; и трето, чрез продължителна експанзия чрез изкуствата на агресията и измамата.
Първият от трите може да се окаже полезен при осигуряването на стабилност за ограничен период от време, но той не може да осигури стабилното съществуване на държавата за по-продължително време. Това е вярно по три причини. Първо, държавите, които практикуват изолация, са построени върху страх — страх от външна сила и намеса във вътрешните работи. Няма правителство, което да се задържи достатъчно дълго време върху страха като свой бастион. Второ, земите и ресурсите са ограничени в пределите само на една държава. Без търговия никоя държава не може да оцелее, а търговията е анатема за онези, избрали пътя на изолацията. Трето, само една западнала държава, която се разлага от собствената си корупция, избягва агресията на другите държави. Проспериращата държава, дори и изградена в изолация, става лесна плячка за онези, които са алчни да я притежават. Тогава държавата трябва или да се покори на завоевателя си, или да влезе в битка. Тъй като повечето хора се стремят към война, тогава не съществува голяма надежда, че те ще останат изолирани продължително време.
Мелос е отличен пример за държава, прекалено силно желаеща да поддържа изолацията си, и поради това си късогледство, пада като лесна плячка под набезите на един атински левиатан. Остров, важен едновременно и за Спарта, и за Атина, Мелос се задоволява със спазването на неутралитет по време на първите петнадесет години на Пелопонеските войни. И по този начин процъфтява. Но никоя награда не остава дълго време незабелязана. (Ако малкият остров бе успял да култивира своята западна-лост, тогава може би той щеше да избегне бдителното око на алчния атинянин! Но не този е пътят в държавническото изкуство.) Атина предявява претенции за почит, жителите на Мелос търсят мирно решение и не след дълго гордият остров бива разрушен, поданиците му убити или отведени в робство. Никоя държава не е остров, без значение дали е обградена с вода, или не. И никой народ не може да разчита единствено само на сладките думи на политиците си мъже, за да го спасят. Накратко, изолацията е само покана за робство.
Вторият път към постигането на стабилност разчита на добрите намерения на всички държави; че всяка една от тях държи на думата си и спазва договореностите, записани върху няколко парчета хартия. Защо казвам аз, че всички трябва да бъдат добродетелни? Защото дори ако само една държава реши да играе безчестно, тогава всички останали държави вече са изложени на опасност. И тъй като е много трудно, да не кажа невъзможно, да се определи бъдещата политика на всяка държава, също така е невъзможно да се простре доверието върху всяка такава държава за продължителен период от време.
Все пак може да се окаже вярно, че група държави могат да сключат пакт, за да се бранят съвместно срещу единствения злодей, застрашаващ общия мир. Най-могъщият пример от близкото минало е съюзът, сключен между петте големи градове-държави на Италия. За известен период от време всяка една от тях е загърбвала дребните си разногласия и е отправяла поглед към изгодите, които техният Договор от Лоди би им донесъл. Скоро след това обаче Лодовико Сфорца видял ползата, която може да бъде извоювана за собственото си Милано, като покани Шарл от Франция в Италия. И така завършили временните приятелства, доказвайки, че такива алианси не подпомагат особено каузата за дълготрайната стабилност. Временният успех на договора се е дължал повече на временното стечение на общи интереси, отколкото на самата природа на съюза. Частните интереси неизменно разрушават такива съюзи. По този начин се убеждаваме, че докато приятелствата и алиансите са приятни неща, те не отразяват по-дълбоката същност на човешката душа.
Така, както разбрахме до този момент, нито страхът, нито приятелството могат да доведат до дълготрайна стабилност. Хората са неспокойни животни, които жадуват за промяна и предизвикателства по същия начин, по който жадуват за хляб. Те не са доволни да работят, така че нещата да си остават такива, каквито са. Изолацията и съюзите разчитат на подобна смиреност. Единствената алтернатива е да се
