подхранва човешкото желание за движение напред, нуждата да се налага една воля над друга. Продължителният живот на всяка държава по този начин почива върху способността й да подхранва агресивните въжделения у собствения си народ. Стабилността не е другар на спокойствието.
Всеки, който изучава човешката природа, ще съзре в по-горните редове предписание за самодоволство, което до някаква степен може да доведе до щастие. Един по-проницателен наблюдател обаче ще зададе въпроса как такава практика може да вдъхва надежди за постигането на стабилност без държава. Там, където на тълпата е позволено да въздейства с капризите си върху политиката, анархията със сигурност ще се появи по най-бързия начин. Принудени сме да признаем, че макар и агресията да е жизненоважна за дълготрайността, огромното мнозинство от хората са неспособни да видят начините, по които да се впрегне тази енергия за полезна работа. Хората не са особено мъдри създания, лесно поддаващи се на манипулация, с еднаква склонност да следват както светец, така и някоя змия. Те могат да бъдат галени и ласкани, преследвани и пребивани и известно време ще вървят в посоката, която им е посочена.
Но само известно време. Защото не след дълго те ще усетят примамливостта на промяната, нуждата да извадят на показ собствените си волеизявления. Така че те ще унищожат всичко, което е било построено за тях от учените мъже, за да дадат израз на собствената си агресия. Такова е нещастието на историята. Такава е работата на мъжете в политиката.
Това е и централният урок, който прекалено много мъже в политиката не успяват да схванат. Не е достатъчно само да се отстрани опасността и да се постави на нейно място правителство от един човек или повече. Месер Николо отново иска да ни убеди, че неговият Принц ще изгради един силен авторитет от хаоса, и че този смел водач след това ще предаде властта на някое републиканско тяло, което да просъществува през вековете.13
Разбира се, в началото хората ще живеят в страх от един толкова могъщ воин, който възбужда у тях гордост, добродетел и прочие. И те ще го следват дотогава, докато той демонстрира властта си. И наистина, Принца е човек, с когото трябва да се съобразяват. Способността му да предугажда собственото си бъдеще, силата и смелостта му да превъзмогва прищевките на съдбата (тази най-всемогъща богиня), желанието му да разиграва едновременно ролите на демон и ангел в политиката, всичко това са характерни черти, които трябва да се уважават и поощряват. Но по-голямата част от хората не притежават такива качества и са неспособни да ги развият. И въпреки това, веднъж след като това квази-божество изпълни предназначението си и създаде здрав фундамент за политическата власт, той вече става ненужен (дори може би опасен) и именно в този момент, както ни казват, хората поемат юздите от него с мъдрост и разбиране за държавническо изкуство, което ще осигури дълготрайно стабилно властване.
Променят ли се обаче хорските сърца? Изпаряват ли се въжделенията им само поради факта, че са живели под крилото на такъв внушаващ страхопочитание принц? И което е най-важно, престават ли да търсят промяната и развлечението? Определено не. Подобно на децата, те се нуждаят от постоянно отвличане на вниманието, от постоянно забавление. Те се отегчават и стават неспокойни при прекалено дълго продължилата единствена форма на управление. Точно това е и причината да не страдат за принцове (дори и за онези с неоспорими качества) за какъвто и продължителен период от време. Без значение колко силна е била първоначалната власт, без значение колко здраво е изградил принцът своя фундамент, те не могат да са препятствие за агресивните таланти на хората.
Освен ако, разбира се, хората не бъдат приучавани по друг начин, тоест, освен ако техните водачи не направят обучението жизненоважна част от управлението, като по този начин човешките души постоянно да се преоформят и адаптират, за да отговарят на политическата и комерсиална изгода. За лидерите не е достатъчно да упражняват политическа власт. Нито е достатъчно да се господарства в условията на търговия и общуване. Дори и заедно, тези две здрави опори не са достатъчни. Те трябва да бъдат подсилени от една трета, не по-малко жизненоважна: хората трябва да следват водачите си по най-трудния път, който превръща агресията в сърцевина на стабилността. И хората трябва да следват не само с желание, но и с ентусиазъм. По този начин хората трябва да бъдат водени, но те не трябва да съзнават, че камшикът ги гони напред. Образованието постига и двете цели и в същото време захранва с ентусиазъм хората по предначертания курс. То може да превърне агресията в плам, упорството — в посвещаване на делото, и непостоянството — в страст. Едно добре конструирано обучение едновременно учи хората да имат свободен избор и в същото време ги убеждава, че те са направили свободно своя избор. Последното, разбира се, никога не трябва да става на въпрос.
Платон добре е разбирал това толкова важно качество на образоването и така е изградил модела си за република на основата на засиленото обучение. Ако той бе проумял, че уроците се менят, че начините на мислене отразяват обстоятелствата, тогава може би той щеше да ни даде образци, валидни за вечността. Платон обаче е съумял да измисли само една-единствена Истина, под която той задава границите на цялото образование. Справедливост. Сладка дума, но има и още нещо. И превръщайки Правосъдието в свой стандарт, Платон превръща една практическа идея в идеал. Проницателният изследовател на човешката природа разбира, че никаква такава Истина, никакво възвишено Добро не ръководи хората в действията им или в тяхното разбиране на собствената им същност. Или дори и да ги ръководи, хората не са достатъчно склонни да следват диктата му. По този начин такива Добро и Истина не могат да влияят върху политическата и комерсиалните материи.
Това не означава, че лидерите може да не насочват дадено поколение чрез обучение с ясно поставена цел. Но те могат да го правят само докато тази цел подобрява общата стабилност. Когато образованието започне да създава индивидуалности, които виждат отвъд рамките на политическия и комерсиалния живот, институцията се превръща в отживелица. Даден подход може да се прилага със столетия, както е било при древна Спарта, но това има толкова общо с бруталността, колкото и с целесъобразността. Достатъчно е да кажем, че онези, които се надяват да поддържат властта, трябва да държат образованието под бдително око, така че уроците му винаги да отговарят на политическите и комерсиалните нужди на деня. Да образоваш означава да планираш чрез заблуда. Това трябва да е главната максима на лидерството.
Освен това, агресивното желание, което притежават хората за промяна, ще се държи под наблюдение чрез образованието, ускорявано през даден период, държано под контрол при друг. И това желание винаги трябва да има простор да се разгърне. Това е една непоклатима истина, защото ако хората някога усетят, че тяхната агресия има рамки, те ще впият нокти в самата сърцевина на управлението по същия начин, както правят уловените в клетка диви животни. На хората трябва да им бъде позволено да дават воля на желанията си, на прищевките си, на хаотичните си стремежи в пределите на социалната стабилност. Но те в никакъв случай не трябва да усещат стените около себе си. Именно в това се състои задачата на правителството и образованието да поддържат това деликатно равновесие.
И въпреки това можем да попитаме: не е ли агресията самото семе на катаклизма? Как контролът върху учениците ще помогне да се предотврати бунтарството от страна на бащите им? За онези, които разбират какво представлява бунтът, този въпрос лесно се отхвърля с няколко довода. Първо, катаклизмът се кове с поколения; обучавай детето добре и лоялността не оставя никакво място за съмнение. След това, катаклизмът е продукт на скрито възмущение, което се надига, за да разруши мира; позволете на тази враждебност да има добре премерен изказ и тя престава да бъде заплаха. И трето, викът на недоволството е насочен срещу изключването, срещу несправедливото отношение или погазването на правосъдието; необходими са години, за да се развият такива груби изрази на недоволство, и това може да бъде насадено сред младежта дълго преди такива брожения да се разраснат до опасни пропорции. И това е всичко, което казвам върху предполагаемите опасности от бунт.
По подобен начин лидерите трябва да обръщат особено внимание върху най-слабите промени в отношението, които загатват за недоволство. Именно по тази причина правителствата трябва да имат желание да играят различни роли според диктатите на времето. Започне ли веднъж безпокойството на хората да си пробива път, тогава правителството трябва да притежава умението — да променя самото си лице, за да може едновременно и да успокоява, и да отклонява ненадеждната тълпа. Промяната може да бъде само повърхностна (като повечето пъти постига целите си чрез измама), но нейният ефект ще е само моментен. Би могло да се дадат примери от миналото, които да илюстрират тази политика. Но никой до този момент не се е осмелил да го направи.
