— Кардинал Ришельо? — Антъни се засмя. — Из града се чува, че напоследък си превъртял, ама това вече е прекалено. После какво стана?
— Докараха ме до твоята къща. — Дейвид се намръщи. — И казаха, че ми оставят нещо, с което да се защитя.
— Виж, Дейви, наистина си изкукуригал. Само ти си способен да срещнеш кардинал на улиците във Лок Хевън. Добре, а защо те намерих припаднал в моята къща?
— Ами нали знам къде държиш ключа. Отворих и ги поканих да влязат.
— И?
— И после ме убодоха с нещо. И аз припаднах. Оттам вече нищо не помня.
Никълъс Антъни започна да се разхожда нервно из къщата. Стигна до хола. Робинс продължаваше да се търка с памучето по шията пред голямото огледало в антрето. Дочу бърборенето на Никълъс от хола:
— Дейвид, щях да ти платя една почивка на Хаваите. Ама май, че е най-добре да ти викам психиатър. И да платя на него.
Робинс си премълча. След малко чу вика на Антъни:
—
Робинс се затича към хола. Завари Никълъс да сочи към масата в хола.
Антъни попита:
— Какво е това, Дейв? Ти ли го донесе?
Никълъс сочеше малко черно и обковано със злато сандъче. Стоеше в центъра на масата в хола.
— Не съм го донесъл аз. — отрече Робинс. — Отвори го да видим какво има вътре.
Антъни отвори ковчежето. Вътре лежеше острие на копие. Изглеждаше древно. Имаше сребърна обковка и бе напъхано в златна ножница. Тя обгръщаше острието частично. Златото блестеше и ги заслепяваше, отразявайки светлината на следобедното слънце.
Дейвид каза тържествуващо:
— Видя ли? Ей с това ме убоде кардиналът по врата!
2.
Мобилният телефон на Питър Ейнджъл иззвъня. Можеше да го търси само едно същество. Самаел. Всъщност Пит никога не бе отварял клетъчния, но нямаше да се учуди ако вместо СИМ-карта вътре намереше част от човешки мозък.
— Питър…
— Да, Самаел?
— Онзи, журналистът. Дейвид Робинс.
— Какво за него, Самаел?
— Той премина на Другата страна, Питър. Той е опасен за теб и най-вече за мене.
— Да го убия ли, Самаел?
— Да, Питър.
Телефонът замлъкна. Питър се замисли. Още в самото начало трябваше да пречука тъпото копеле. Бил с особени способности. Бил един на на милион. Трябвало да му се даде време и можел да стане голяма работа. На всичко отгоре си направи труда насила да му инжектира от модифицирания в биохимична лаборатория еликсир на Самаел, вместо да го запази за себе си.
Кой знае защо, макар че мразеше Робинс, на Ейнджъл не му се тръгваше срещу него. Той го следеше. Виждаше го как се развива физически. Проклетото копеле можеше да дава съвети по културизъм дори и на М-р. Олимпия. Освен това ако е преминал на страната на Онзи… Сигурно е получил още нещо в замяна. Някакви специални умения. Може би дори да лети. Или пък запазено място в Рая.
На Питър никак не му се изправяше срещу Робинс. Все едно да се опитва да убие част от себе си
А може би наистина беше така.
Ник Антъни за първи път правеше описание пред фоторобот. Намираше се в полицейския участък на Лок Хевън. В стаята с фоторобота бяха още и специален детектив Джералд Стийл,
Както и шерифът на Лок Хевън — Джонатан Крейн.
Джонатан беше, слаб, висок, с прошарена коса, весел, приказлив и подозрителен. Ехидно попита:
— Та какъв казваш трябва да е носа, Антъни?
— Сплескан и масивен. Носа му е чупен, преди години трябва да е тренирал бокс.
— А брадичката?
— Също голяма. Освен това е дебел и има двойна гуша.
Антъни повтаряше доколкото можеше всичко, което му бе казал Дейвид. Самият той не можеше да дойде, понеже веднага щяха да го закопчеят. Все още беше обявен за национално издирване. Смятаха го за съучастник.
Шерифът се поинтересува:
— Ти самият откъде знаеш, че това описание, което ни даваш е на Мобилния Убиец? Антъни, май се опитваш да подведеш следствие по фалшива следа. Май искаш да отклониш подозренията от твоето приятелче Дейвид Робинс?
Никълъс Антъни въздъхна:
— Шерифе Крейн, аз мога да дам показания и пред ФБР. Или пред друг полицай. Но ако по моите показания заловят Мобилния Убиец, няма да можеш да си намериш работа във Лок Хевън и като чистач на общинския кенеф.
— Защо трябва да ти вярваме, Антъни?
— Защото съм уважан и богат гражданин, шерифе. Един от най-богатите. Мога да си наема повече адвокати, отколкото ти имаш подчинени. И още нещо. Ще използвам всичките си връзки и влияние за да сваля подозренията от Дейвид Робинс. Сега ще се заяждаш ли, шерифе Крейн, или да продължа с описанието?
— Много ми е чудно откъде един богат и уважаван гражданин знае каквото и да било за Мобилния Убиец. Давай, интересно ми е да те чуя. Между другото не искам да те плаша, но — шерифът махна с ръка към Джери Стийл. — господинът тука е от ФБР.
— Ако искаш — продължи Крейн, — може да го попиташ защо приятелчето ти е обявено за национално издирване. Защото — задъха се шерифа — г-н Стийл го е видял надвесен с още един заподозрян над двама ранени младежи. Бяха простреляни. А и още нещо — ако тяхното описание на Мобилния Убиец се разминава с твоето… веднага отиваш зад решетките.
— Станала е грешка — уверено заяви Ник. — Когато Дейвид се реабилитира, ти шерифе, отново ще започнеш да му лижеш дупенцето. За да не те излага, както в престрелката пред „Дама Пика“. А относно тези младежи, които са ранени… Защо не ги попитате дали Дейвид не се е опитал да ги спаси?
— Двамата свидетели казват, че си вървели по улицата, когато Дейвид Робинс ги е нападнал. По-късно отнякъде е дошъл негов съучастник, който е започнал да стреля, и ги е ранил в краката.
— Лъжат. — убедено каза Антъни. — Но това ще се разбере по-късно. Ако искате, ще ви разкажа още малко за Мобилния.
— Давай.
— Висок е около пет фута и шест-седем инча. Късо подстриган, брадясал. Има брутална муцуна.
— Случайно да му знаеш и цвета на очите?
— Не. Ушите му са леко клепнали. Предполагам, че ходи винаги спортно облечен — с анцуг и маратонки.
— А бе ти откъде ги знаеш тези работи? Да не си му майка?
Ник Антъни стана да си ходи.
— Казах ти каквото можах. Аз съм си свършил работата. Утре заминавам за Хаваите. Ако не можете да хванете навреме Мобилния, най-накрая ще стигне и до вас.
Шерифът заехидничи:
— Щом си на почивка, ще взема да ти проверя къщата. Нали нямаш нищо против? Имам чувството, че твоето другарче е свило гнездо в дома ти и вечер си търкате чорапките.