Но логиката му не успокои нарастващия му гняв и Лусиен стисна кристала, насочвайки гнева си в него.
Изглежда, че не бе успял достатъчно бързо да пренасочи непокорните си емоции, защото очите на Ариел изведнъж се отвориха. Погледът й премина от кристала, който започваше да се нагорещява в ръката му, към лицето му. Моргрет не само видя надигащия се в нея ужас, но почувства как той се разлива в нея.
Страхът й сякаш подхрани гнева му, докато накрая Лусиен започна да се чувства така, сякаш в него вилнееше изтърван див звяр. Инстинктивно разбра, че ако не го овладее последиците ще са ужасяващи. Проблемът беше там, че болката и обидата, които подтискаше в себе си откакто на седем години бе открил простосмъртния си произход, най-накрая бяха намерили излаз. Подозираше, че е неспособен да ги спре.
За Ариел страхът не беше ново усещане. Напротив, Арманд често я винеше, че се бои дори от собствената си сянка. Но когато отвори очи и видя изправения пред нея Лусиен, обля я вълна от чист ужас.
Кристалът в ръката му беше кърваво-червен и пулсираше, а очите му горяха така ярко, сякаш бяха мощни електрически лампи. Заплахата му беше очевидна и нямаше никакво съмнение, че е насочена към нея. Въпросът беше дали Моргрет ще я убие или тя сама ще умре от страх. От начина, по който биеше сърцето й, Ариел предположи, че двете възможности са еднакво вероятни.
Инстинктът за самосъхранение я подтикваше да побегне, но Ариел бързо се досети, че това беше невъзможно. Дори Лусиен да не се бе надвесил над нея като някой демон, тя бе видяла какво бе сторил миналата вечер с онези мъже. Би могъл да я убие, без дори да я докосне.
Изведнъж я порази приликата на ситуацията с еротичния й сън. В него той искаше да получи удоволствие, без да участва в любовния акт. В съня си не бе го оставила да се измъкне по този начин, нито пък възнамеряваше да го остави сега. Ако възнамеряваше да я убие, тогава, по дяволите, нейната кръв щеше да бъде по ръцете му.
Ариел бавно се надигна на канапето, без да откъсва поглед от него. Коленичи срещу него и предизвикателно вирна брадичката си. По Лусиен не помръдна дори един мускул, но Ариел разбра, че нямото й предизвикателство е било забелязано, тъй като кристалът започна да пулсира още по-бързо, осветявайки цялата сцена със страховита мигаща светлина.
Докато гледаше как червените проблясъци осветяват неподвижните му черти, в ума й се мярна глупавото усещане, че Лусиен държи в ръце сърцето си. Мисълта беше странна, но не можеше да я прогони. Изведнъж си спомни една сцена от съня си. В тяхната страст тя бе обхванала ръката му, държаща кристала и бе започнала да чувства всичко, което той изпитваше. И нещо повече, той бе разбрал какво чувства тя.
Трябваше ли да посмее да го стори сега? И ако го направеше, какво трябваше да изпрати в ума му. Интуицията й й подсказваше, че каквото и да бъде, то трябва да е толкова непривично, че да наруши съсредоточението му. В момента се досещаше само за едно непривично нещо. Като сложи ръката си върху неговата, Ариел се съсредоточи върху еротичния си сън и започна отново да си го припомня в подробности.
Лусиен се напрегна при докосването на Ариел. Щом мислите й се смесиха с неговите, не можа да повярва, че тя го напада със съня си.
А единственото подходящо описание на това, което тя правеше, беше нападение, защото тя го водеше през съня толкова бавно и с такива интимни подробности, че можеше да се нарече еротично мъчение.
Не беше сигурен къде илюзията се превърна в реалност. Всичко, което си спомняше бе, че в един миг протягаше ръце към Ариел в мислите си, а в следващия вече прегръщаше истинската жена пред себе си.
Тъй като ръцете им все още стискаха кристала, Лусиен можеше да почувства как струи кръвта й, как бие сърцето й, как дълбоко в нея се пробужда неспокойното желание. Докато наблюдаваше как очите й се разширяват, той почувства как Ариел започва да се досеща за собствената му реакция на плътта и притисна плътно ерекцията си към корема й. При това движение Ариел пое рязко дъх от вълнение и макар да не каза нищо, мислите й бяха толкова ясни, сякаш ги бе изразила с думи. Искаше Лусиен да я целуне и дори подканващо прекара езика по устните си.
Лусиен си заповяда да я пусне, но трите години въздържание и презряна самота го притеглиха към нея. Напомни си да бъде нежен, навеждайки глава към нея, за да й даде онова, което тя искаше. Ариел не беше вещица и можеше да се окаже неподготвена за сексуалния апетит на един магьосник. Самата причина го накара да я целуне безмилостно. Най-добрият начин да заличи нуждата си от нея бе да я накара да се бои от него на сексуално ниво.
Докато устните му смазваха нейните, а езикът му правеше алчния си набег в устата си, Лусиен очакваше Ариел да отскочи от него ужасена. Напротив, тя посрещна нетърпеливо езика му, като изви тялото си в дъга към него в подкана.
Но изглеждаше, че умът й щеше да се окаже най-предизвикателното изкушение. Макар да го целуваше като опитна съблазнителка, мислите й бяха изпълнени със страховете на една истинска девственица. Привидната й невинност беше наистина омайваща.
И докато силата на страстта го обгръщаше, влачейки го към неумолимия водовъртеж на желанието, в главата на Лусиен зазвъня предупредителен сигнал. Едно беше да прави любов с нея в съня й, но съвсем друго да го превърнат във физическа реалност. Трябваше да се освободи от нея и то още сега. Ако не успееше... Дори не искаше да мисли за последиците. Като събра всичките си сили, Лусиен я отблъсна с такава сила, че Ариел се строполи по гръб на канапето.
Ариел се почувства така, сякаш се откъсва от някакъв транс. Мъглата се прочисти от очите й и тя се озова втренчена в гневното лице на Лусиен. Въпреки, че усещаше устните си тежки и подути тя се опита сама да се убеди, че не го бе целунала безсрамно.
Но бе принудена да приеме, че е било истина, когато Лусиен презрително избърса устата си с опакото на ръката си и каза пренебрежително:
— Това беше най-отблъскващата целувка, която си спомням.
Унижението от думите му я прониза и й се прииска да му отвърне нещо, което би го наранило така силно, както той бе наранил нея. Но промени мнението си, веднага щом отвори уста. Ако потърсеше отмъщение щеше да му докаже, че е успял да нарани гордостта й. Тъй като беше убедена, че именно това е било намерението му, по-добре да се провалеше в ада, отколкото да му доставеше това удоволствие.
Вместо това тя стана от канапето и с цялото достойнство, което притежаваше, попита:
— В колко часа ще тръгнем утре сутринта?
Лусиен премигна, сякаш въпросът го бе сепнал.
— Ще изчакаме да отминат задръстванията. Какво ще кажеш за девет часа?
— Ще навия будилника да звъни в осем — отвърна тя с кратко кимване и излезе от стаята.
Щом влезе в спалнята почувства, че ще избухне в сълзи задето се бе показала такава глупачка, но вместо това тръсна нетърпеливо глава. Би било смешно да плаче защото Лусиен я бе отблъснал. В края на краищата единствената причина да го целуне бе защото се страхуваше за живота си. Ако нещата се бяха изплъзнали за малко от контрола й, то се дължеше на прилива на емоции, а не защото чувстваше нещо към него.
Може би щеше да повярва в заключението си, ако не я бе проболо предчувствието, че най-лошото все още предстои.
Лусиен обикаляше из къщата на Ариел. Каза си, че е неспокоен, защото скоро ще се противопостави на Гейлън и тогава, по един или друг начин, този кошмар щеше да свърши.
За нещастие беше магьосник, което означаваше, че притежаваше вродена честност, която не би му позволила да излъже сам себе си. При все че беше напрегнат заради предстоящото пътуване, истинската причина да се разхожда напред-назад беше Ариел. Беше й причинил болка като я бе отблъснал и сега не можеше да изхвърли от ума си нараненото й изражение. Това го караше да се чувства виновен, но освен това, което беше по-лошо — караше го да желае да я утеши. Още един страничен ефект от магията.
