Разумът му подсказваше, че магията се бе оказала прекалено мощна за него и че незабавно трябва да се опита да се освободи от нея. Но без нея нямаше да може да направлява мислите на Ариел. На Гейлън му трябваше само един намек за присъствието му там и двамата бяха обречени. Разбира се без друго магията на Лусиен над Ариел щеше да се окаже безполезна, ако Арманд възвърнеше паметта си. Гейлън не само щеше да разкрие истинската самоличност на Ариел, но посредством Арманд щеше да достигне до Лусиен. Това е лошото на магиите. Правещият магията винаги е свързан с тези, които е омагьосал.
Върна се в дневната, отпусна се на канапето и се замисли. Единственият му шанс за оцеляване бе да се добере до Арманд, преди действието на отварата да е отминало. И, колкото и да не му допадаше, единствения начин да го открие бе да използва Ариел. Изведнъж си спомни една поговорка на простосмъртните, която изглеждаше болезнено подходяща за случая: „Проклет да съм, ако го направя и проклет да съм, ако не успея.“
Отпусна глава върху възглавниците, затвори очи и подтисна желанието си да докосне кристала и да отиде в съня на Ариел. Успя да спечели битката със себе си, макар да разбираше, че не бе спечелил войната. Колкото повече време му потрябваше да открие Арманд, толкова по-силно щеше да става изкушението. И докато заспиваше, в ума му се мярна, че може би заменяше един кошмар с друг.
Ариел се събуди изведнъж с ясното чувство, че в спалнята има някой. Паниката сви стомаха й, но тя се застави да лежи неподвижно и да се съсредоточи върху звуците. Пердетата бяха спуснати, така че тъмнината не се нарушаваше дори от лъч лунна светлина. Единствените шумове, които долови, бяха обичайните поскърцвания и пъшкания на къщата. Но въпреки това усещането за нечие недоброжелателно присъствие беше толкова силно, че Ариел бе сигурна, че не е сама.
Каза си, че вероятно е Лусиен. Беше заключила вратата на спалнята, но след като той можеше да премине през сложна охранителна система за броени секунди, една обикновена ключалка сигурно представляваше детинска игра за него.
В ума й проблесна спомена как бе изглеждал вечерта, с тлеещия в червено кристал и свръхестествено блестящи очи. Ако не бе го нападнала с онзи луд сън, сега сигурно щеше да е мъртва. Дали не бе дошъл заради това? Дали не възнамеряваше да довърши започнатото по-рано? Или, което бе още по-плашещо, дали не бе дошъл, за да изпълни еротичните й фантазии?
Тъкмо се опитваше да реши дали да светне лампата или да се втурне към вратата, когато нещо се размърда в краката й. Беше малко и тежко, и издаде тихо, свирепо ръмжене, от което я побиха тръпки.
Докато нещото се приближаваше към главата ръмженето стана още по-заплашително. Ариел си спомни за детските си страхове от чудовища, които се крият в гардероба или под леглото. Само че това не беше кошмар. Беше истина. Трябваше да се измъкне от леглото. Трябваше да тича към вратата. Трябваше да избяга!
Но, подобно на кошмар, почувства, че се е парализирала от страх. Не можеше да помръдне. Не можеше да си поеме дъх. Можеше само да лежи и да чака нещото да я нападне.
Изведнъж горещия дъх на нещото опари ръката й, която лежеше над завивките. Ариел инстинктивно изпищя и звукът я извади от вцепенението. Изскочи от леглото и се втурна към вратата. Трепереше толкова силно, че й потрябваха една-две секунди, докато превърти ключа. Най-накрая успя, отвори вратата и се сблъска с Лусиен.
Знаеше, че само сменя един демон с друг, но Лусиен поне беше човек. Сграбчи реверите на ризата му и зарови лице в гърдите му.
Чу го как изпусна цветиста ругатня, последвана от гневното:
— Оумен! (На английски Оумен (Omen) означава поличба, знак. — Б. пр.) Какво правиш тук, по дяволите?
В отговор от стаята долетя ръмжене и Лусиен изруга отново. Като свали ръцете на Ариел от ризата си, той промърмори:
— Това е само Оумен, Ариел. Няма да ти направи нищо лошо. Искала е да те изплаши. Нали знаеш какво става като имаш много познати от женски пол. Всичките имат развито чувство за собственост и са дяволски ревниви. Трябваше да се досетя, че ще се промъкне горе. Ела, ще те запозная.
Преди Ариел да осъзнае какво й казва, Лусиен я поведе към стаята и включи лампата. Ариел зяпна, невярваща на очите си, към голямата котка, която се бе настанила по средата на леглото. Козината й беше тъмнокафява и ярко златиста, но не на райета, а на петна, като на леопард. Очите й бяха огромни и блестяха в златисто, а в изражението й се четеше нещо диво. Беше една от най-красивите котки, които бе виждала, но макар да обожаваше котките Ариел не се опита да се приближи до нея. Въпреки че Лусиен твърдеше, че котката няма да я нарани, Ариел усещаше точно противното.
— Каква порода е котката? — попита тя.
— Бенгалска котка — отговори Лусиен, преди да й обясни сбито: — Представлява кръстоска между див азиатски леопард и домашна котка. С други думи е мелез.
Мрачното ударение, което постави върху думата мелез накара Ариел да го погледне с любопитство.
— Изглежда, че не одобряваш мелезите?
Лусиен замълча, но пренебрежителния поглед, който й хвърлиха, криеше целия отговор. Като насочи вниманието си обратно към котката той докосна кристала. Оумен оголи зъбите си досущ вампир и изфуча, но след това скочи от леглото и избяга от стаята.
Лусиен раздразнено поклати глава.
— Няма да те безпокои повече.
Излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Ариел седна на ръба на леглото си и прекара пръсти през косата си. През последните два дни бе тероризирана от магьосник, а сега започваше да действа и питомката му. Утре се отправяше към едно сборище на магьосници и един Бог знаеше какво щеше да се случи там. Нямаше никакво съмнение. Най-накрая бе изгубила ума си или, по-точно казано, Арманд й го беше изгубил. Това почти стигаше да я накара да съжалява, че не е единствено дете.
Глава пета
„Влезте в тез омагьосани гори,
Вие, които дръзвате.“
Джордж Мередит, „Уестърмейнската гора“
Утрото не промени мнението на Ариел за умственото й здраве. Лусиен седеше срещу нея, мълчалив и застрашителен. Котката седеше в скута му и я наблюдаваше с неприкрита враждебност.
Когато Лусиен излезе, за да отнесе багажа й в колата, Ариел осъзна, че това е последната й възможност да се откаже от пътуването. Напомни си, че бе възможно Лусиен да е отговорен за изчезването на Арманд, а сега възнамеряваше да се отърве от нея. Всъщност след вчерашната случка в дневната тази възможност изглеждаше повече от правдоподобна. Най-смисленото нещо, което можеше да направи, бе да отиде повторно в полицията. Сигурно имаше някакъв начин да ги убеди, че Арманд е в опасност.
Все още се колебаеше между двете възможности, когато Лусиен се върна в къщата. Погледна я за миг и додаде:
— Полицията няма да ти повярва, Ариел. Ние сме извън царството на техните представи. Дори ти, въпреки всичко видяно, все още се съпротивляваш и не искаш да повярваш. Ето по този начин сме успели да оцелеем незабелязани сред вас през последните няколко столетия.
Досега Лусиен я бе плашил неколкократно, но вълната от страх, която я обля при тези думи беше най- лошата досега. Най-накрая бе принудена да признае, че има само едно обяснение на забележката му. Очевидно бе прочел мислите й и това, в съчетание с останалите случки, я убеди по-добре от всякога, че той наистина е магьосник.
Ариел отстъпи крачка назад и поклати глава, макар да не беше сигурна какво отрича.
— Луда ли съм като тръгвам с теб? Мога ли да ти вярвам? — попита тя импулсивно с дрезгав глас.
— Ти как мислиш?
— Това не е отговор.
Лусиен сви рамене с безразличие.
