— Ти не искаш отговор. Искаш окуражаване. Но дори да ти го дам, ти няма да ми повярваш, така че няма смисъл да си губя думите.
Колкото и странно да беше, отговорът му й вдъхна повече увереност, отколкото би имало окуражаването. Това не означаваше, че му се доверява, но беше склонна да му повярва.
— Ще ми кажеш ли истината, ако ти задам един въпрос?
— Да.
— Жив ли е Арманд?
— В смисъла, в който питаш, да.
— Какво означава това? — разтревожено попита тя.
— Означава, че ме помоли да отговоря искрено на въпроса ти и аз го направих. А сега е време да решиш идваш ли с мен да търсиш брат си или не.
Ариел искаше да го попита още веднъж дали нещо не е наред с Арманд, но отнесеното му изражение й подсказа, че Лусиен е приключил с разговора. Беше дошло време да вземе решение и при тези условия имаше само една възможност.
— Да вървим.
Лусиен кимна и излезе навън. Когато тя отиде при него, той вече бе запалил колата. Ариел се качи и си сложи предпазния колан, потвърждавайки по този начин, че за добро или лошо пътуването й е започнало.
Изчака да излязат от Филаделфия, преди да зададе нов въпрос.
— След като вече тръгнахме мога ли да те попитам къде отиваме?
— В околията Ланкастър.
— В околията на сектата Амиш? (Протестантска секта, чиито членове, наречени менонити, се борят против войната. — Б. пр.) — Ариел го погледна недоверчиво. — Не мога да повярвам, че там може да се крие някое сборище.
— Защо смяташ, че край него трябва да изобилства от магически символи?
С тези думи Лусиен я хвана на тясно и Ариел реши да мълчи през следващите три или четири часа път пред тях.
През следващия час тишината бе нарушавана само от епизодичните изръмжавания на Оумен. Когато това се случваше, Лусиен докосваше кристала. Колкото и откачено да изглеждаше, Ариел имаше ясното чувство, че той и котката разговарят.
Когато отмина и втория час, Ариел реши, че е време да научи нещо за него и за общината. Намести се в седалката си така, че да може да го вижда ясно и попита:
— От колко време съществува сборището?
Лусиен й метна свиреп поглед, който при нормални обстоятелства би й запушил устата, но сега не я изплаши. Като посрещна погледа му с вдигната глава, тя го подкани:
— Е?
Лусиен насочи вниманието си обратно към пътя и каза:
— Можем да проследим корените си до времето на друидите. (Древни келтски свещеници. — Б. пр.) Някои вярват, че ние сме преки техни потомци, но други смятат, че сме раса, съществуваща отделно от всички останали човешки същества.
Ариел истински се изплаши от отговора му. Тя бе останала с впечатлението, че сборището са група хора, които се занимават със сатанизъм и по някакъв начин се намират един-друг. Лусиен не само твърдеше, че имат солидна историческа основа, но дори предполагаше съществуването на цяла отделна раса. Това я накара да съжалява, че нямаше възможността да направи по-задълбочено проучване на магическото изкуство. Дали тези схващания бяха общи или бяха специфични за това сборище?
— На коя теза си привърженик?
— Че си простосмъртна, която задава твърде много въпроси, които няма да й донесат нищо добро — поучи я той.
Ариел беше твърде любопитна, за да обърне внимание на предупреждението му.
— Когато ме наричаш простосмъртна с това твърдиш ли, че ти си безсмъртен?
Лусиен се втренчи в нея с толкова свирепо изражение, че Ариел се отдръпна от него. Но заплахата в изражението му не бе нищо в сравнение със страхотно дрезгавия му глас.
— Ариел, ако се опитваш да разбереш дали можеш да ме унищожиш, просто забрави за това. Нямаш никакъв шанс и, повярвай ми, ако опиташ, няма да ти хареса формата на възмездие, която ще използвам.
— Не се опитвам да разбера дали мога да те унищожа — побърза да отрече. — Просто се опитвам да разбера какво всъщност представляваш. В края на краищата ще общувам със сборището. Колкото повече знам за тях, толкова по-малка е възможността да направя грешка.
— Не е необходимо да се безпокоиш за възможните си грешки. Аз вече съм се погрижил за това — сбито отвърна той.
Ариел го погледна замислено. Какво искаше да каже с това, че вече се бил погрижил за този проблем? Понечи да го попита, но Лусиен отби от магистралата и се насочи към една бензиностанция.
Изключи двигателя и каза:
— Възползвай се, ако имаш нужда да се освежиш. Това ще бъде последната ти възможност, преди да стигнем до сборището.
На Ариел не й се налагаше да използва тоалетната, но наблизо трябваше да има телефонен автомат. Тъкмо подходящо време да се обади на Джийн. Все още не знаеше точната им цел, но можеше поне да съобщи предполагаемата посока.
Щом се измъкна от колата, от бензиностанцията излезе мъж на средна възраст, изцапан със смазка и се насочи към Лусиен. Ариел побърза да влезе вътре и с облекчение видя, че на стената има телефон.
Като вдигна слушалката тя предпазливо погледна през прозореца. Лусиен изглеждаше потънал в разговор със служителя от бензиностанцията. Тъй като предполагаше, че ще й се налага да води бързи, потайни разговори, Ариел се бе запасила с дузина монети от по четвърт долар в джобовете на панталоните си и бе запомнила номера на картата си. Пусна четвърт долар в процепа.
Но преди да успее да набере първата цифра чу зад себе си тихо, заплашително ръмжене. Подскочи и се огледа. Оумен седеше на пода и я гледаше заплашително. Като изруга под носа си, тя погледна през прозореца тъкмо навреме, за да види как Лусиен обръща глава към сградата. Щом вдигна ръка към кристала, Ариел постави обратно слушалката.
— Предател — обвини тя котката, която й отвърна с махване на опашката, преди да се втурне обратно към колата.
Ариел се замисли дали все пак да не се обади. Едва ли Лусиен щеше да предприеме нещо пред свидетел. Въпросът беше какво щеше да направи, след като се окажеха сами? Възможностите бяха прекалено смразяващи, за да ги обмисля и Ариел реши, че и друг път ще има шанса да се обади на Джийн. Нямаше защо ненужно да предизвиква Лусиен.
Ариел се подразни от отстъплението си. Като промърмори някакво проклятие, тя пусна две монети по четвърт долар в автомата за сода и взе кутията. След това тръгна към колата.
Щом се качи, Оумен отново й се озъби и Ариел й се сопна:
— О, я млъквай и престани да се държиш толкова самодоволно. При следващото спиране първо ще се убедя, че стъклата на вратите са вдигнати и че няма да успееш да се измъкнеш, за да ме шпионираш.
Когато Лусиен се присъедини към тях, той й отправи един дълъг, замислен поглед. Ариел не му обърна внимание и отпи от содата си. Той се намръщи и понечи да каже нещо, но явно реши да премълчи, тъй като запали двигателя, без да каже дума.
Вместо да се върнат на магистралата, Лусиен зави по един тесен двулентов път, който водеше на запад от бензиностанцията. След като бяха изминали няколко мили, без да срещнат нито една кола, да не говорим за къщи или някакъв друг признак на живот, Ариел започна да изпитва чувството, че трябваше да се обади на Джийн и да рискува да предизвика гнева на Оумен. Ако Лусиен възнамеряваше да я убие, това място беше идеално за целта. Можеше да я захвърли сред гъстата гора, през която пътуваха и никой никога нямаше да я намери.
Тъй като знаеше, че ако продължава да мисли в тази посока, скоро ще се превърне в нервна развалина,
