за негово още по-голямо разочарование не можеше да направи нищо друго, освен да чака и да се надява на най-доброто.
Ариел караше през „омагьосаната“ гора на Лусиен и нервно се оглеждаше. Всичко, което й бе казал, бе прозвучало твърде фантастично, за да бъде истина. Ако не бе го видяла да извършва няколко очевидно невъзможни действия, би го описала като годен за освидетелстване. Сега просто се надяваше, че ще успее да стигне до града и да се върне обратно без никакви злополучия.
Вероятно се дължеше на въображението й, но тази част на гората сякаш беше по-друга. Околността изглеждаше по-здравословна, а цветовете — трептящи от живот. Дори въздухът, който нахлуваше през сваленото стъкло миришеше по-свежо. Вместо единичните диви цветя, които се мяркаха преди, сега се виждаха цели поляни, покрити с тях.
След като бе изслушала Лусиен, тя бе очаквала мястото да изглежда... ами, адски. Вместо това сякаш случайно бе попаднала в Едем. Колкото по-нататък караше, толкова повече започваше да й допада дивата красота на природата.
След един завой, който разкри една ливада с гъста трева, Ариел изпусна възхитена въздишка. На поляната пасяха стадо елени и при звука на колата самеца вдигна глава. Имаше най-големите рога, които бе виждала.
Беше толкова погълната от стадото елени, че не забеляза, че се е отклонила към прашния банкет на пътя, докато някой не изкрещя:
— Хей, внимавай!
При звука на гласа тя обърна глава напред и извика изплашено. Един бял кон препускаше към нея с такава скорост, че й се наложи рязко да извие волана, за да избегне сблъсъка.
Изгуби контрол над колата и докато гледаше как дърветата надвисват над нея инстинктивно сграбчи кристала на Лусиен. Но още щом прекара пръсти по него се досети, че е безполезно да го призовава. Беше й обяснил, че докато не вземе ключа за къщата, не може да й помогне. Не че имаше някакво значение точно в този миг, каза си тя, като затвори очи, секунда преди да се удари в дърветата. След миг щеше да бъде мъртва.
— Не се безпокойте. Ще се оправите. Просто предпазния колан ви е изкарал въздуха.
Ариел отвори очи и се озова лице в лице с най-красивата жена, която някога бе виждала. Беше приблизително на годините на Ариел и тъмнокестенявата й коса беше не по-дълга от един-два инча, което само подчертаваше безукорните черти на лицето й с форма на сърце. Големите й кафяви очи бяха обрамчени с толкова дълги и гъсти мигли, че Ариел би я намразила, ако ангелските й устни не се бяха разтворили в неподправена, приятелска усмивка.
— Съжалявам, че станах причина да катастрофирате — каза тя на Ариел. — Повечето туристи идват откъм долината, така че в тази част на пътя рядко има някой. Затова бях отпуснала юздите на Поличба.
— Грешката е моя — притеснено отвърна Ариел, като разкопча предпазния си колан с треперещи пръсти. — Не гледах където трябваше.
— Е, ще приема извинението ви, ако вие приемете моето.
— Разбрахме се — жената отвори вратата на колата и помогна на Ариел да излезе. Освен лекото чувство за неустойчивост изглежда, че й нямаше нищо. Ариел погледна към предницата на колата с ужасно предчувствие.
— Мисля, че трябва да погледна колата си.
— Вече я проверих. Нищо й няма.
— Невъзможно!
Жената невинно разтвори очи.
— Щом не вярвате, проверете сама.
— Е, не искам да кажа, че не ви вярвам, но искам да проверя сама.
Когато погледна отпред, Ариел просто онемя. Между колата и дървото имаше не повече от три инча и дори при разглеждане отблизо не се виждаха дори най-малки драскотини. Ариел се намръщи смутено. Знаеше, че се бе ударила в дървото и то с достатъчна сила, за да си изкара въздуха. Как колата бе останала невредима?
— Предполагам, че се нарича чудо — промърмори жената.
От думите й по гърба на Ариел пробяга тръпка и като се изправи, тя се загледа внимателно в жената. Имаше само един начин, по който колата можеше да излезе от подобна катастрофа без ни една драскотина. Пред себе си виждаше вещица.
Като се загледа в нея, Ариел откри, че макар фините черти и грациозната структура да й придаваха деликатния вид на миньонче, всъщност съвсем не беше така. Жената беше висока колкото Ариел, може би дори малко по-висока. Освен това яздеше огромния бял кон, а за да го управлява сигурно имаше значителна сила.
Ариел инстинктивно вдигна ръка към кристала на Лусиен, но спря, тъй като си спомни, че това нямаше да й помогне с нищо, докато не вземеше ключа за къщата. Вместо това заяви:
— Ако не знаех, че е невъзможно, щях да си помисля, че току-що прочетохте мислите ми.
— Ето това би било голям фокус! — отговори жената със звънък смях, който ни най-малко не успокои притесненията на Ариел. — Между другото, казвам се Шана Морланд.
— А аз Ариел Да... Смит — бързо се поправи Ариел.
— Вие сте жената, която ще наеме къща в града? — изненадано я попита Шана. — Споменаха, че търгувате със стари книги и аз си помислих, че би трябвало да сте... м-м, стара.
— Мнозина имат тази погрешна представа — кисело додаде Ариел. — Ами, мисля, че е по-добре да тръгвам. Искам да се настаня.
— Защо не се срещнем в офиса на агенцията за недвижими имоти и ще ви покажа как да отидете до къщата?
— Не! — Ариел осъзна, че протестира прекалено бурно, тъй като Шана учудено вдигна вежди. — Извинете. Не исках да бъда груба. Просто искам да направя някои проучвания, преди деня да е отминал, така че в къщата ще отида едва вечерта. Все пак благодаря ви за предложението.
На лицето на Шана се мярна разочаровано изражение.
— Няма нищо. Може би някой път можем да обядваме заедно?
В тона й имаше някакъв копнеж, почти чувство на самота, което докосна една подобна струна в душата на Ариел.
— Защо не.
— Много добре. Ще се видим по-късно.
Преди Ариел да успее да отговори, Шана завъртя ръка в кръг над главата си и конят изтопурка до тях. Шана се метна на седлото и като махна още веднъж, препусна в галоп.
Ариел се подпря на колата и зарови лице в дланите си. Още не бе стигнала до града и вече бе нарушила указанията на Лусиен. Ако разбереше, сигурно щеше да я удуши, или, по-вероятно, щеше да я принесе в жертва. В края на краищата, нали скоро идваше онази специална събота на жътвата.
Ариел се качи разтреперана в колата и потегли отново. Този път не обръщаше внимание на пейзажа. Обаче размишляваше за срещата си с Шана Морланд. Дали тази жена наистина беше вещица?
Държа се с нея толкова приятелски, че изглеждаше нелепо да е вещица, но в срещата им имаше твърде много странни неща, за да пренебрегне тази възможност. И първото от тях бяха първите думи, които бяха излезли от устата на Шана: „Не се безпокойте. Ще се оправите. Просто предпазния колан ви е изкарал въздуха.“
Откъде го знаеше? Ами колата? Защо не беше повредена? „Мисля, че се нарича чудо“, бе казала Шана, а Ариел все още изпитваше усещането, че четяха мислите й. А освен това не трябваше да пренебрегва вида на Шана. Подобно на Лусиен тя създаваше впечатлението, че е по-малка и нежна, отколкото беше в действителност. Не че Ариел някога бе считала Лусиен за малък или нежен. Просто отначало не бе осъзнала колко голям е всъщност той.
Но най-много от всичко я тормозеше името на коня на Шана. „Поличба“ беше синоним на Оумен, името на намусената котка на Лусиен. Съвпадението беше прекалено голямо, за да се чувства спокойна.
