Ариел почувства, че е попаднала в странни земи и подозираше, че ще става още по-странно.
Глава шеста
„И князът на нощта е благородник.“
У.Шекспир, „Крал Лир“, 3.4.147
По-малко от пет минути след като Ариел напусна мястото на катастрофата, тя излезе на билото на един хълм и видя пред себе си малък град. Почувства се така, сякаш гледаше към някое старо европейско село. Сградите бяха проектирани в готическия стил, който бе доминирал през Средните векове, с източени кули, заострени сводове и арки. Лусиен не се бе пошегувал, когато й бе казал, че търговската част е само три преки дълга. Но това, което откри беше, че това беше всичко — три преки, оградени от дърветата. Не се виждаше ни една къща.
В началото на града една голяма табела оповестяваше: „Добре дошли в Сенктюъри“. (Убежището (англ.). — Б. пр.)
Не можа да разбере защо името я стресна. След разказа на Лусиен за процесите срещу вещиците това име определено имаше смисъл. Но изглеждаше прекалено миловидно за име на град, в който се криеше сатанински култ.
Не беше трудно да открие агенцията за недвижими имоти. Намираше се точно там, където й бе казал Лусиен. Съвсем друг проблем, обаче, бе да намери място за паркиране. Градът изглеждаше претъпкан с туристи, което беше още едно изненадващо откритие. Тяхното присъствие караше мястото да изглежда толкова нормално.
Като стигна отсрещния край на града тя реши да последва примера на туристите, като паркира колата на магистралата и се върна пеша. Така не само щеше да има възможност да овладее нервите си, но и да се поогледа.
Надникна през вратата на първата сграда, до която стигна, като не обърна внимание на вътрешния глас, който й напомни, че Лусиен не би одобрил действията й. В края на краищата просто разглеждаше и при всичките тези туристи край нея изглеждаше неразличима в тълпата. Вътре имаше две жени. Едната предеше вълна с чекрък, а другата работеше на ръчен стан. Следващата сграда представляваше старомодна аптека. До нея имаше тенекеджийска работилница, а по нататък идваше фурна, където продукцията се печеше в каменни пещи, нагрявани с огън.
Докато достигне до втората пряка, Ариел стигна до заключението, че туристите идваха в Сенктюъри заради очарователните останки от миналото. Напомни си, че Лусиен я очаква, макар да и се искаше да разгледа още малко. Като подмина следващите няколко магазина, тя влезе в агенцията за недвижими имоти.
Бюрото на администраторката беше празно и мястото изглеждаше неестествено тихо. Като изчака няколко минути, Ариел погледна часовника си. Беше дванайсет и половина. Всички ли бяха излезли в обедна почивка? Ариел пристъпи към отворената врата, намираща се зад бюрото и повика:
— Има ли някой тук?
Вратата водеше към малък коридор с три затворени врати. Намръщи се, тъй като никой не отвърна на повикването й. Лусиен сигурно вече изпускаше пара, но не беше нейна грешка, че мястото беше така безлюдно.
Тъкмо се чудеше дали да остане или да потърси телефон, за да се обади на Джийн, когато през входната врата се втурна една възрастна жена. Беше приятно закръглена, със сивееща коса, прибрана на тила и зачервени като ябълки бузи. На Ариел й заприлича на баба Зима.
— Съжалявам — задъхано изхриптя тя. — Трябваше да отскоча до пощата. С какво мога да ви помогна?
— Казвам се Ариел...
— О! — изохка жената. — Вие сте търговката на стари книги, която иска да наеме къщата. Интересно, вие сте толкова млада! Мислех, че ще сте много по-възрастна. Казвам се Корин Мороу, но можете да ме наричате просто Корин — тя побърза да се настани зад бюрото и отвори едно чекмедже. — Ариел е толкова необичайно име и, бих казала, много красиво при това. Ох, къде съм сложила ключа? А, ето го!
Извади един ключодържател от чекмеджето и й го подаде с триумфална усмивка.
— Попълнихте ли формуляра? Разбира се, че не сте. Не бях тук, за да ви го дам, нали? За колко време смятате да наемете къщата?
— Един месец — отвърна Ариел, леко зашеметена от скорострелния монолог на жената.
Корин кимна и започна да се рови в купчината папки на бюрото си.
— Знаете ли, имате голям късмет. Рядко имаме свободни къщи за даване под наем. Как избрахте точно нашето селце за щаб-квартира, ако мога така да се изразя?
Въпросът беше поднесен толкова невинно, че ако Корин не бе употребила думата селце, Ариел можеше да се изтърве и да каже истината. Вместо това се загледа внимателно в жената и откри, че очите й пак я бяха излъгали.
Първото впечатление, което оставяше Корин, бе, че е дребна, закръглена жена. Едва сега забеляза, че, подобно на Шана, тя беше извънредно висока. При все че едва се забелязваше, погледа й имаше хитър блясък, който подсказа на Ариел, че наивността на жената е само привидна.
Като се насили да се усмихне, Ариел съчини набързо:
— Една приятелка минала оттук преди няколко седмици. Беше толкова впечатлена от Сенктюъри. Каза, че все едно е направила крачка назад в миналото. Понеже знаеше, че възнамерявам да идвам в тази област, за да търся книги, предположила, че ще ми допадне да се настаня тук.
— И съм сигурна, че ще бъде така! — обяви Корин, като й подаде лист и химикал. — Бихте ли попълнили договора за наемане на жилището, за да приключим с формалностите.
Ариел погледна към договора и разтревожено преглътна. Не бе предполагала, че ще й се наложи да попълва нещо подобно. Лусиен също. Какво, за Бога, трябваше да направи?
— Нещо нередно ли има, мис Смит?
На Ариел й потрябваха няколко секунди, за да осъзнае, че „мис Смит“ това е тя. Вдигна очи към Корин и повторно се усмихна насила.
— Моля ви, наричайте ме Ариел. Просто... м-м... имам среща след няколко часа и се надявах да успея да се настаня и да се освежа. Надявам се да нямате нищо против да ви платя сега и да попълня формуляра по-късно?
— Е, не знам — промърмори намръщено Корин. — Малко е необичайно.
Ариел погледна смутено към формуляра. Вероятно можеше да излъже, но ако Корин провереше данните, бързо щеше да разбере, че Ариел не е тази, за която се представя. Проклятие! Както да прави сега?
Можеше да направи само едно нещо и то беше да се върне обратно при Лусиен и да види какво ще измисли той. Лусиен познаваше тези хора, така че по-добре знаеше дали лъжата би свършила работа.
— Боя се, че нямам време да попълня договора, защото ще закъснея за срещата си. Ще намина по- късно...
Телефонът иззвъня и я прекъсна. Корин се усмихна извинително и вдигна слушалката. Докато разговаряше бързо с някого, Ариел извърна поглед към прозореца.
Корин затвори телефона и обяви:
— Съжалявам, но ме викат по спешност и ми се налага да изляза веднага. Тъй като днес на работа съм само аз, агенцията ще бъде затворена. Така че нека да направим така, както предложихте. Ще предплатите наема, а по-късно можете да попълните договора за наемане на къщата. С чек ли ще платите или с кредитна карта?
— В брой — отвърна Ариел, като остави химикалката и формуляра на бюрото, и отвори портмонето си. Извади една пачка и започна да брои банкнотите. Щом ги подаде на Корин, тя я погледна с неодобрение.
— Нещо нередно ли има?
— Малко е необичайно да се плаща в брой.
Ариел осъзна, че отново й се налагаше бързо да измисли нещо.
