— Ами, често ми се случва да откривам книги на разни разпродажби или бит-пазари, където хората не приемат чекове или кредитни карти, така че съм свикнала да пътувам с пари в брой. Освен това така се ограничавам от прекомерни разходи, докато пътувам по работа.
Корин все още нямаше щастлив вид, но все пак прие парите и й подаде ключа. Ариел го пусна в портмонето си и й се прииска да се отпусне облекчено. Беше успяла да премине през това изпитание. Сега просто трябваше да се върне при Лусиен.
Насочи се към вратата.
— Благодаря ви, Корин. Ще се отбия тия дни и ще попълня формуляра.
— Не забравихте ли нещо?
Ариел се завъртя към нея и предпазливо повтори:
— Да съм забравила нещо?
— Къде се намира къщата.
— Но разбира се! Не знам какво става днес с мен. Предполагам, че съм изморена от дългото шофиране.
Корин я изгледа продължително през присвитите си очи и Ариел доби предчувствието, че току-що отново бе направила голяма грешка. Инстинктивно притисна портмонето до гърдите си. Поне ключът беше в нея, а Лусиен бе казал, че щом веднъж го вземе, той може да дойде при нея, ако попадне в беда.
Помисли си дали да не стисне кристала, висящ на шията й, но се отказа. Не знаеше с какво точно си има работа тук и нямаше нужда да разлайва кучетата. Благоразумието й се оказа основателно — Корин седна зад бюрото си и извади една карта.
— Няма да ви затрудни да я намерите — каза тя, като й подаде картата. — Бих ви предложила да не ходите из гората, докато сте тук. Къщата е отдалечена и лесно можете да се изгубите. Освен това тази година има доста гърмящи змии.
Ариел неволно потръпна.
— Благодаря ви, че ме предупредихте. Мразя змиите.
— И аз не ги обичам много. Надявам се да ви хареса тук.
Телефонът отново иззвъня и избави Ариел от необходимостта да отговаря. Побърза да излезе навън. Трябваше да се върне при Лусиен, но първо трябваше да открие телефон и да се обади на Джийн.
Но щом излезе на тротоара, изведнъж усети, че не може да се ориентира. Нищо не изглеждаше познато и не можеше да си спомни къде е паркирана колата.
Подскочи, щом почувства, че някой докосва ръката й. Плътен мъжки глас загрижено попита:
— Добре ли сте?
Ариел погледна към задаващия въпроса и сърцето й прескочи. Всичко в този мъж беше златисто, от косата, през цвета на очите, до оттенъка на кожата му. Досега никога не се бе изкушавала да нарече някой мъж красив, но за този мъж това бе единственото подходящо прилагателно. Колкото и банално да звучеше, той приличаше на жив Адонис.
— Не ви е добре — промърмори той, като загрижено я хвана за ръката и я поведе по тротоара. — Сигурно е заради жегата и влагата. Защо не влезете за малко в магазина ми?
Ариел понечи да откаже, но отново се почувства дезориентирана, а умът й не можеше да се съсредоточи дотолкова, че да намери нужните думи. Миг по-късно се озова в стая, натъпкана с антики.
Щом очите й привикнаха с мрачната вътрешност на магазина, Ариел забеляза огромния шкаф за книги в дъното на помещението.
— О! Вие имате книги.
— Да. Някои от тях са доста стари. Обичате ли книгите?
— Продавам ги.
— А-ха. Сигурно сте търговката на стари книги, която иска да наеме къща.
— Мили Боже, всички ли в града знаят коя съм аз? — попита тя смутено.
Устните му се извиха в бавна, опустошителна усмивка, която накара Ариел да почувства как дъхът й секва. Отдавна не бе й се усмихвал по този начин някой красив мъж и това се отрази добре на самочувствието й, което бе особено пострадало след нападките на Лусиен през последните няколко дни.
— Градът ни е малък, което означава, че клюките са основно развлечение — обясни той. — Тъй като стана дума за вас, нека се запознаем. Вие сте Ариел Смит, нали? — когато тя кимна утвърдително, той добави: — Казвам се Гейлън Морган.
Ариел го погледна невярващо. Едва ли щеше да бъде поразена повече, ако й бе казал, че е самия княз на нощта. По начина, по който Лусиен бе говорил за него, тя бе очаквала да види самия дявол.
— Радвам се да се запозная с вас, мистър Морган.
— О, повярвайте ми, мис Смит, удоволствието е мое. И, моля ви, наричайте ме Гейлън.
— Само ако вие ме наричате Ариел.
— Не бих ви нарекъл по друг начин. Защо не разгледате книгите ми, докато аз свърша нещо? Тъкмо ще си починете от жегата.
Ариел се поколеба при това предложение. Лусиен й бе казал, че не трябва да разговаря с никого. От нея се искаше само да вземе ключа и да се върне при Лусиен. Но целта на идването им тук бе да открият Гейлън, а след като бе попаднала на него, може би щеше да успее да научи нещо за Арманд.
— С удоволствие ще разгледам книгите ви.
Като посочи с ръка към рафтовете, Гейлън каза:
— Ваши са.
Гейлън излезе през задната врата, а Ариел се приближи към книгите. Нужен й бе само един поглед към гръбчетата им, за да се увери, че Гейлън е прав. Много от тях наистина бяха стари.
Измъкна една случайна книга и я разтвори. Скоро се почувства така, сякаш бе разтворила сандък със съкровище. Имаше стари наръчници по самолечение, готварски книги и учебници. Всичките можеха да бъдат лесно продадени, а цените им бяха абсурдно ниски. Но най-много я очарова огромната колекция от детски книги. Бяха цели дузини и Ариел продължаваше да ги издърпва и да ги нарежда край себе си, докато накрая пода край нея се затрупа. Не можеше да повярва, че бе попаднала на първото издание на „Алиса в страната на чудесата“ от Луис Керол с автограф на автора. Прелисти книгата на последната корица и бе дори още по-удивена от написаната с молив цена.
— Намерихте ли нещо, което да ви харесва?
Ариел изненадано вдигна глава. Беше толкова погълната от книгите, че бе забравила за Гейлън. Сега се чудеше как бе възможно това. Той седеше на една табуретка, подпрял единия си крак на напречната подпора на столчето, а другия протегнал напред.
Погледът й премина по дългите му, обути в дънки крака, през тесните му бедра, към широките гърди. Докато очите й стигнат до лицето му, Ариел бе стигнала до извода, че Гейлън е един смайващ мъж. Определено бе открила нещо, което й допадаше и то нямаше нищо общо с книгите.
— Открих доста книги, които ме интересуват, но сигурен ли сте за цените?
Той се намръщи.
— Ако ви се струват твърде високи...
— Не са високи — побърза да го увери тя. — Честно казано, мисля, че доста от тях са подценени — тя посочи изданието на „Алиса в страната на чудесата“, което лежеше в скута й. — Например тази книга може би представлява библиографска рядкост. Ако наистина е така, бихте могли да получите за нея много по- висока цена от посочената.
— На всички ли посочвате грешките им или аз съм специален случай? — провлече бавно Гейлън.
Въпросът беше преднамерен и Ариел има достатъчно разум да не се опитва да му отговори. Освен това бе достатъчно трезвомислеща, за да не приема насериозно флирта му. Гейлън Морган бе от този тип мъже, които биха флиртували с всяка срещната жена. Ариел отклони въпроса му с думите:
— Не обичам да мамя хората.
— Странна философия за една бизнес-дама.
Ариел сви рамене неловко.
— Да правиш на другите...
Гейлън се наклони напред, като се подпря с лакти на коленете си. Лицето му се озова толкова близо до
