нейното, че тя почувства дъха му върху бузата си, когато промърмори:
— Цените на книгите отговарят на търсенето, Ариел. Не търся богатство, а прехрана и моите нужди не са толкова големи. Така че, каквото пожелаете в този магазин, то е ваше. Само трябва да го поискате.
Ариел остана с ясното впечатление, че той не говори за книгите. Очите й срещнаха кехлибарения му поглед и намериха потвърждение на подозренията й. Гейлън гледаше към нея с такъв явен сексуален интерес, че Ариел почувства как желанията й неспокойно се размърдват в нея.
Бързо уталожи хормоните си, като си напомни, че Лусиен бе обявил Гейлън за враг. Точно сега й беше трудно да го повярва, но но можеше да си направи изводи само на базата на запознанството си с този мъж. Външният вид, както добре бе научили през последните няколко дни, можеше да бъде измамен.
Като се отдръпна назад, за да остави малка дистанция между тях, Ариел попита:
— Бихте ли ми запазили тези книги, ако ви оставя депозит?
— С удоволствие ще ви ги запазя при едно условие — отвърна той, като се протегна, за да докосне едно кичурче от косата й.
Щом го нави на пръста си и го погали, Ариел преглътна и попита дрезгаво:
— И какво е то?
— Почти е време да затварям. Защо не изчакате няколко минути и след това ще ви заведа на вечеря?
Молбата му сепна Ариел. Тя погледна към часовника си и с ужас установи, че беше почти пет следобед. Беше толкова погълната от книгите, че не бе обърнала внимание как отминава времето.
Инстинктивно посегна към гърдите си, където под блузата й се криеше кристала. В мига, в който го докосна, той стана много горещ. Горещината не я изгори, но я изплаши, тъй като чувстваше, че се дължи на настроението на Лусиен. Срещата с разгневения Лусиен Моргрет не беше сред събитията, които очакваше с нетърпение.
— Благодаря ви, но днес не мога да вечерям с вас — каза тя, като побърза да се изправи на крака. — Аз... м-м... трябваше да се срещна с един човек и вече съм закъсняла. Ще се опитам да дойде утре, за да се договорим за книгите.
Преди Гейлън да успее да възрази, тя бързо излезе от антикварния магазин. Този път не се чувстваше изгубена и се втурна към колата си. Когато я достигна, кристала така се беше нагрял, че сякаш я тресеше треска.
— Идвам, Лусиен — нетърпеливо прошепна тя, като седна вътре. — Само се успокой. Идвам!
Лусиен беше обезумял. Пътуването на Ариел не трябваше да отнеме повече от час, а я нямаше вече почти пет часа. Освен онзи единичен проблясък от кристала, малко след като бе тръгнала, не бе приемал нищо от нея. Какво, по дяволите, бе станало с нея?
Тъкмо се разхождаше по края на поляната, когато почувства нов проблясък от кристала. Като затвори очи, той се опита да се съсредоточи върху него, но, ако Ариел се бе опитала да го призове, явно й бяха попречили.
Отвори очи и се загледа в енергийната бариера. Първият му импулс бе да я пресече и да тръгне да търси Ариел, но ако тя не бе успяла да вземе ключа за къщата, щеше незабавно да бъде убит. Дори да бе взела ключа, нямаше да й помогне много, ако Гейлън я беше пленил. Гейлън щеше да открие кристала и да го унищожи, като по-този начин щеше да остави Лусиен практически безсилен, особено в зоната на кръга. Като водач на сборището, Гейлън не само разполагаше със собствените си сили, но незабавно можеше да привлече силите на останалите.
Най-добрият вариант за Лусиен бе да подмами Гейлън извън защитата на кръга. Без кристала той пак щеше да бъде в неизгодна позиция, но може би щеше да има някакви шансове, ако се биеха един срещу друг на неосветена земя.
Знанието, че взема правилното решение не облекчаваше чувството му за безсилие, а това го накара да се разгневи. С отминаването на минутите гневът му ставаше все по-силен. Посрещна с радост гнева, защото той държеше страха настрани.
Изведнъж Оумен тихо изръмжа. На Лусиен не му се наложи да се съсредоточава, за да разбере какво казва котката, тъй като неговия собствен остър слух също бе доловил звука на приближаваща се кола. Сигурно беше Ариел, защото чувстваше как с всяка секунда силата му нараства, което означаваше, че кристала се приближава. Но също така бе възможно Гейлън да използва кристала, за да го свари неподготвен.
Макар да намирисваше на страх и да го дразнеше дяволски, Лусиен си наложи да се скрие сред дърветата и да зачака. Един директен двубой с Гейлън сигурно би успокоил самочувствието му, но нямаше да рискува само себе си. Трябваше да мисли и за Ариел и Арманд. Без него те не биха имали никакви шансове.
Няколко минути по-късно Ариел зави към полянката. Тъй като кристалът беше толкова близо, силите му се бяха възвърнали напълно. След една бърза проверка, че Ариел е сама и напълно читава, гневът му избухна. Усети, че избухването му е предизвикано от облекчение, но това само изостри повече чувствата му.
Щом Ариел излезе от колата, той се приближи с широки крачки към нея и попита:
— Къде беше досега, по дяволите?
Ариел бе подготвена да посрещне гнева на Лусиен, но по-никакъв начин не можеше да се подготви за изражението на неподправена ярост, изписано на лицето му. Ето кой беше самият Дявол! Всички самозащитни инстинкти в нея крещяха да бяга и да се спасява, но беше толкова изплашена, че остана като вкоренена на мястото си.
Докато той продължаваше да приближава към нея, тя преглътна буцата страх в гърлото си и каза:
— Знам, че закъснях, Лусиен, но имам основателни причини.
— Слушам те — рече той с нисък, съскащ глас, като спря пред нея.
Беше застанал толкова близо до нея, че й се наложи да отметне глава назад, за да види лицето му. Отблизо смъртнобледото му изражение беше още по-ужасяващо и Ариел отново преглътна. След това се впусна в подробен разказ на пътуването си, като започна от автомобилната катастрофа и Шана, и завърши със запознанството си с Гейлън.
С всяка дума, която Ариел казваше, вятърът се засилваше, докато накрая ги заблъска с вихрена сила. Едва след като спря да говори, тя забеляза, че вятърът духа само там където стояха тя и Лусиен, никъде другаде. Освен това видя, че кристалът под бялата й блуза излъчва червена светлина.
Ариел не се усъмни дори за миг, че Лусиен е причинил и двете явления, а щом очите му започнаха да тлеят, тя страхливо отстъпи крачка назад. Лусиен сграбчи ръцете й и я дръпна към себе си. Въпреки желязната си хватка, той не й причиняваше болка, но тя можеше да почувства, че е на границата да изгуби контрол над себе си.
— Лусиен, моля те, успокой се — настойчиво го помоли тя. — Плашиш ме.
Отначало си помисли, че той не я е чул, но след това очите му започнаха да стават нормални. Миг по- късно Лусиен я пусна, а заедно с това спря и вятъра. Поглеждайки към блузата си, Ариел с облекчение видя, че кристала вече не свети в червено. Без да откъсва бдителния си поглед от Лусиен, тя прегърна с ръце раменете си и си пое дълбоко дъх, опитвайки се да забави препускането на сърцето си.
Още няколко случки като тази и на Лусиен нямаше да му се наложи да я убива. Сърцето й просто щеше да се пръсне от страх, призна си тя, докато размишляваше над току-що случилото се. Вече се бе сблъсквала с тлеещите му очи и промяната в цвета на кристала, така че знаеше, че тези ефекти се дължат на настроението му. Но факта, че можеше да прави вятър, определено беше изнервящ. Започваше да се чуди какви ли още други способности не бе демонстрирал. Това я ужасяваше, тъй като показваше до каква степен е зависима от неговата милост. От друга страна я привличаше, тъй като не можеше да си представи какво ли би било, ако разполагаше с подобна мощ.
Лусиен прекара пръсти през косата си, докато гледаше как Ариел прегръща раменете си в самозащита. Винаги се бе гордял със самоконтрола си. Както често бе му казвал дядо му, изключителният магьосник се познаваше по това, че винаги владееше емоциите си. Тази черта беше от особена важност за магьосника, предопределен да стане висш свещеник, каквато съдба очакваше Лусиен, преди Гейлън да бе разрушил всичко.
Но откакто се бе запознал с Ариел, започна да се хваща, че от време на време губи самообладание и
