— Те дали ще ме убият или... ще ме измъчват, ако открият коя съм?
— Едва ли — извъртя той, като проследи погледа й. Знаеше, че за очите на простосмъртните кръга е невидим, но той виждаше съвършено ясно кристалната енергийна бариера. Не вярваше, че Гейлън би й причинил болка, но не можеше да пренебрегне тази възможност.
— Страх ме е, Лусиен — прошепна тя с разтреперан глас. — Какво ще стане ако сбъркам? Какво ще...
— Няма да сбъркаш! — прекъсна я Лусиен, като върна вниманието си към нея. Но щом видя бледото й лице и нервния начин, по който гризеше долната си устна, изпита силно съмнение във валидността на твърдението си. Както беше изплашена, можеше с лекота да допусне грешка. Нима трябваше да стигне толкова близо до избавлението си, само за да види как възможността му се изплъзва? Нима в крайна сметка Гейлън щеше да победи?
Импулсивно свали веригата през главата си и я сложи на шията й. Като мушна кристала под блузата й, той каза:
— Няма защо да се страхуваш. Ако се случи нещо, просто докосни кристала и си помисли за мен — аз ще дойда при тебе. Обаче кристала лесно може да бъде разпознат. Не трябва да позволяваш на никого да го види. Разбираш ли какво имам предвид, Ариел?
Ариел кимна, а вълнението й започна да се уталожва. Кристалът все още носеше топлината на тялото на Лусиен и докосването му до кожата й й действаше странно успокояващо.
— Ако не се лъжа, спомена, че не можеш да пресечеш кръга, ако не си поканен от някой, който живее вътре. Плащането на наема ще ме направи ли жител?
Лусиен поклати отрицателно глава.
— Важен е ключът за къщата. Според нашите обичаи, човекът, който притежава ключа, е жител на къщата. Така че не прави никакви грешки, докато не влезеш във владение на ключа, разбра ли? — навъсено каза той.
Ариел си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.
— Разбрах.
— Добре — Лусиен излезе от колата. Оумен прескочи облегалките и изхвърча след него. Ариел се намести зад волана и посегна към предпазния колан.
Когато се закопча, Лусиен затвори вратата и се наведе към нея през спуснатото стъкло.
— Помни, Ариел. Влизаш и излизаш. Колкото по-скоро се върнеш, толкова по-безопасно ще мине всичко — той се отдръпна от колата. — Върни се бързо.
С тези думи той се обърна и влезе сред дърветата. Точно преди да се скрие Ариел сложи ръка върху кристала. Лусиен спря рязко и се обърна към нея. Беше на десетина фута от нея и стоеше на сянка, но се виждаше слабия, неземен блясък на очите му.
— Само проверявам — прошепна тя.
Лусиен вдигна ръка в нещо като поздрав и изчезна сред дърветата. Ариел посегна към ключа на колата, преди да е изгубила самообладание.
Лусиен остана да гледа как Ариел завива и се връща обратно на пътя. Когато не можеше повече да вижда автомобила, той погледна към защитната преграда на сборището. Когато изведнъж повърхността й леко се набръчка разбра, че Ариел я е пресякла.
Неволно притаи дъх и зачака. Ако отварата на Арманд бе прекратила действието си, Гейлън щеше да узнае, че е тук и щеше да предприеме незабавни действия. След като отмина почти минута, без нищо да се случи, Лусиен облекчено въздъхна.
До него Оумен изръмжа леко. Лусиен посегна по навик към кристала и се сепна, щом не го откри на мястото му. Чувстваше се уязвим без него и имаше сериозни основания. Силите му бяха ограничени наполовина. Но ако кристалът послужеше на Ариел като талисман и я запазеше недокосната през следващия час, щеше да си струва.
Погледна надолу към Оумен. Трябваше да се съсредоточи, за да я разбере, тъй като силите му бяха ограничени.
— От какво се оплакваш сега?
Като го погледна с котешка злоба, тя махна неодобрително с опашка и повтори мисълта си. Лусиен кимна и отново насочи вниманието си върху енергийната бариера.
— И аз го усещам. В сборището има нещо нередно, но докато простосмъртната не се върне с кристала не мога дори да се опитам да разбера какво е то.
Това признание го разгневи. Ако беше стопроцентов магьосник нямаше да има нужда от мощта на кристала, за да разбере какво става. Разбира се, преди всичко нямаше да е забъркан в тази каша, ако беше стопроцентов магьосник. И докато старите ядове кипяха в него, Лусиен гордо закрачи навътре в гората.
Докато достигне до познатата скала, която му бе служила като скривалище като дете, ядът му бе отминал и Лусиен удивено поклати глава пред гледката, която се разкриваше под него. Шарената черга от зелени ниви, изпъстрена с фермерски къщи и обори, се простираше докъдето му стигаха очите. Хора, дребни като оловни войници, се трудеха из полето. Някои караха трактори, други бутаха ръчни плугове или вървяха зад теглени от коне рала. По пътя от време на време се виждаше по някоя кола, а така също и добре познатите файтони на менонитите, които развеждаха толкова много туристи из околията Ланкастър.
Макар Лусиен да бе накарал Ариел да повярва, че менонитите се боят от сборището, всъщност се съмняваше, че изобщо знаят за съществуването им. Те бяха внимателни, миролюбиви хора, които водеха прост живот и не се занимаваха с другите. Тъй като сборището също се придържаше към сепаратизма и рядко напущаше кръга, пътищата им рядко се пресичаха.
Лусиен седна на един камък. Колко ли часове бе прекарал като дете седнал на тази скала? Твърде много, за да си спомни всичките, но никога нямаше да забрави деня, в който откри това убежище. Беше на седем години и току-що се бе бил с Гейлън, защото Гейлън го бе нарекъл мелез.
Когато се върна в къщи с насинени очи и разкървавен от боя нос, очакваше баща му да го похвали загдето е защитил семейната чест. Вместо това баща му му каза, че това ужасно обвинение е истина — че майката на Лусиен е простосмъртна. След това го накара да седне и се опита да му обясни, че връзката с майка му е била необходима, но Лусиен беше прекалено смазан от истината за произхода си, за да слуша разказа на баща си. Изхвръкна от къщата и продължи да тича, докато изтощението не го накара да спре на ръба на тази канара. Часове по-късно дядо му го откри свит тук и го отведе у дома.
Въпросът повече не беше повдигнат, а три месеца по-късно баща му случайно загина при скално свличане. Майка му, която никога не се бе чувствала удобно в сборището, реши да се махне оттам. Помоли Лусиен да дойде с нея, но той отказа, като се скри зад дядо си. След като баща му беше мъртъв, той трябваше по право да стане водач на сборището. Неговото задължение беше да остане и да се обучава, за да поеме този пост.
Сега, като размишляваше за болезнените мигове в миналото си, не можеше да престане да се чуди защо баща му бе сметнал за нужно да вземе за жена простосмъртна. Един магьосник никога не прави нещо без причина, особено ако то е в разрез със законите на сборището. Но единствените хора, които може би знаеха мотивацията му, бяха дядо му и майка му.
Дядо му вече беше мъртъв. Нямаше представа дали майка му е все още сред живите. Всъщност никога не бе се интересувал истински, защото тя бе причината да е различен от останалите. Освен това тя го бе научила на нещо много важно, а именно, че не може да се вярва на любовта на простосмъртните. Нито една вещица не би изоставила детето си, без значение колко нещастна се чувства.
Но все пак не преставаше да мисли дали майка му все още не е жива. Щеше да бъде трудно да я открие. Тя беше някаква лекарка и беше сигурен, че може да я открие в някой щатски или национален регистър на лекарите. Едно посещение в някоя библиотека вероятно щеше да му даде търсения отговор, но той не го направи.
Размислите му бяха прекъснати от мисловен проблясък от кристала. Лусиен веднага скочи на крака и се загледа към кръга. Дали Ариел беше в опасност?
Колкото й да се съсредоточаваше, не можа нито да разбере нещо за нея, нито да почувства емоционалното й състояние. Тъй като едва ли бе имала време да достигне до сборището, логиката му подсказа, че вероятно просто бе докоснала кристала за кураж. Въпреки това безпокойството му не намаля и
