Ариел реши да завърже разговор с Лусиен.
— Значи вие сте безсмъртни?
Отначало изражението му беше такова, сякаш нямаше намерение да й отговори, но след това каза:
— Не в традиционния смисъл. Но не е необичайно да живеем доста над сто години и биологичните ни процеси са малко по-различни от вашите. Остаряваме по-бавно и не сме толкова податливи на болести.
— В такъв случай значи си смъртен като мен в традиционния смисъл на думата.
Лусиен се загледа намръщено през предното стъкло, сякаш мисълта му се стори гнусна.
— В традиционния смисъл, да.
Ариел почувства някакво перверзно задоволство от факта, че бе успяла да изтръгне това признание от него. Разумът й подсказваше да го остави на мира, но изпитваше непреодолимото желание да го подразни.
— Но се чувстваш по-висш от мене заради продължителния си живот и устойчивостта си на болести. Показваш презрението си като ме наричаш простосмъртна. Знаеш ли като какъв се представяш по този начин? Като лицемер. Засрами се, Лусиен.
Безочливостта й бързо се стопи под отправения й свиреп поглед, от който кръвта й се смръзна. Да дразни Лусиен бе почти толкова необмислено, колкото и да ръга с остра пръчка питбул. (Порода кучета. — Б. пр.) Без съмнение можеше да доведе до същия смъртоносен резултат. Логиката й подсказваше, че трябва да се извини, но тя наистина бе говорила искрено. Нямаше намерение да демонстрира престорено разкаяние.
Отвърна на погледа му с престорено безразличие.
— Какво има, Лусиен? Да не улучих някое болезнено място?
Лусиен изруга и отново се съсредоточи върху пътя.
— Някой ден ще ме предизвикаш, Ариел.
И отново разумът й подсказа да го остави на мира, но тя пак почувства непреодолимото желание да го подиграе.
— И какво ще стане с мен тогава? Ще ме използваш като ритуална жертва?
— Наближава съботата на жътвата — монотонно отвърна той.
Кръвта на Ариел се смрази от отговора му. Въпросът, който бе задала, имаше ироничен смисъл. Лусиен, обаче, бе отвърнал напълно сериозно, като бе добавил още едно доказателство, че си има работа с култ към Сатаната.
Ариел потрепера, облегна се назад и се опита да се отпусне, но нервите й тръпнеха, сякаш бяха оголени. Като подпря глава на стъклото, тя се загледа в отминаващата гъста зеленина на гората. Нямаше пътни знаци, които да й подскажат накъде отиват, нито градове по пътя.
Въпреки че се опитваше да се съсредоточи върху целта на пътуването им, умът й сякаш беше размътен и неспособен за целенасочено мислене. Предположи, че причината за объркването й е Лусиен, но изглежда, че не можеше да се пребори с него. След известно време изгуби усещане за посока и чувство за време. Може би бяха пътували минути, а може би часове, когато Лусиен изведнъж зави по един черен път с коловози, водещ между дърветата.
В главата й иззвъня тревожен звънец. Той й бе казал, че отиват към околията Ланкастър, която беше фермерска област, а все още се намираха сред планините, така че каква бе причината да спре тук?
Бяха й нужни три опита, преди гласът й да се възвърне дотолкова, че да попита:
— Какво правиш?
— Спирам — Лусиен спря колата на малка полянка и посочи надясно. — Земите на сборището започват зад тези дървета. За мен е прекалено рисковано да навлизам, докато не си станала официален жител. Трябва да отидеш в града, да вземеш ключовете за къщата и да се върнеш за мен.
— Искаш да отида там сама? — ужасено прошепна тя.
В гласа му се прокрадна нетърпение.
— Ариел, вече ти обясних, че не мога да стъпя на земите на сборището, докато не ме покани някой, който живее там. Официално ти ще станеш жител, щом вземеш ключовете. След това ще сме в безопасност или поне дотолкова, доколкото бихме могли да бъдем при тези обстоятелства и с известна доза успех ще успеем да открием Арманд. Нали това искаш? Да спасим брат ти?
Наистина искаше това, но изведнъж страхът сви стомаха й на топка. Ако можеше да се довери на Лусиен — а в момента му вярваше напълно — хората, към които щеше да се насочи след малко, бяха вещици и магьосници. При това те не бяха обикновени хора, които си опитваха силите с черна магия. Това бяха фанатици, които практикуваха сатанизма години, не, столетия наред! Какво ли щяха да й сторят, ако я заловяха? Може би щеше да понесе една бърза, лесна смърт, но ако решаха да я измъчват...
Лусиен прочете мислите, които сновяха в главата на Ариел и се намръщи. Вероятно трябваше да я окуражи, но ако, както предполагаше, Гейлън бе нарушил законите на сборището, тогава мислите й вероятно не бяха далеч от истината.
Погледна към границите на сборището със страх. Може би трябваше да остави Ариел при себе си и да измисли друг начин да спаси брат й. Но, бързо му напомни практичния му ум, дори да успееше да открие друг начин, беше наложително да се добере до Арманд, преди той да е възвърнал спомените си, ако разбира се приемеше, че това вече не се беше случило. А най-лесният и бърз начин да изпълни тази мисия, бе да се придържа към плана си.
Обаче, за да го приведе в действие, трябваше първо да успокои Ариел. Ако Гейлън забележеше паниката, можеше да реши да провери причината й от любопитство, тъй като обикновено простосмъртните, които навлизаха в земите на сборището веднага биваха очаровани от красотата му и изпълвани от всеобятното чувство за спокойствие.
Замисли се дали да не й направи нова магия, но се досети, че това би било прекалено опасно. Новите магии се откриваха лесно, а Гейлън определено щеше да прояви интерес към една омагьосана простосмъртна.
Като хвана брадичката на Ариел, той обърна лицето й към себе си. Когато се убеди, че вниманието й е насочено към него, той каза:
— Ариел, всичко, което се иска от теб, е да караш по този път. Точно след седем мили ще стигнеш до центъра на града. Търговската част заема само три преки, а офиса на агенцията за недвижими имоти е в левия край на втората пряка. Влез вътре, плати наема за един месец в банкноти и вземи ключа. След това се върни тук и ме вземи. Не отивай никъде другаде, не говори с никого и не споменавай моето име или това на Арманд. Ако се придържаш към тези прости указания няма да ти се случи нищо лошо.
Тъй като Ариел го погледна със съмнение, той я пусна и добави:
— Другото, което ни остава е да си тръгнем, Ариел. Не мога да ти помогна да откриеш Арманд, ако не успея да пресека магическия кръг.
— Магическият кръг ли? — повтори тя, а изплашеното й изражение се замени от любопитство.
Лусиен не искаше да губи време в изнасяне на исторически уроци, но не виждаше друг начин, по който би могъл да се справи. Ариел трябваше да отиде сама за ключовете и трябваше да се придържа стриктно към указанията му. Щеше да може да поддържа само ограничен контакт с нея, след като магическия кръг ги разделеше. Едва когато тя се завърнеше и двамата навлезеха заедно в кръга, магията, която й бе направил, щеше да започне да функционира правилно. Може би, ако разбереше какво ставаше, Ариел щеше да бъде емоционално подготвена да издържи.
— Сборището е дошло тук заедно с пионерите в Америка. Надявали са се да избягат от столетията преследване. Почти седемдесет години съжителствали в мир със съседите си, но след това лова на вещици започнал и тук.
— Говориш за Сейлъмските процеси срещу вещиците? — попита тя.
— Имало е и други процеси, но тези са най-известните — потвърди той. — Когато истерията стихнала, нашето сборище е било на косъм от изчезването. Решили, че единствената им възможност да оцелеят е да отидат в пустошта и да си изградят убежище. Накратко, установили се тук. Обединили силите си и изградили магически кръг, който е с диаметър петнайсет мили и се простира от земята до небето. Кръгът защитава сборището и в него те са всемогъщи. Поради тази причина те рядко го напускат. Аз бях изхвърлен извън кръга и ако се върна неканен... Е, нека просто кажем, че е събитие, което не бих искал да изпитам.
Ариел погледна тревожно към дърветата.
