Защото колкото по-силна бе магията, толкова по-трудно щеше да я развали. Ако се опиташе да защити себе си, можеше да обрече всички на гибел.
Ариел стигна до къщата и я загледа тревожно. Беше огромна, триетажна, облицована с камък сграда, обраснала с бръшлян, със същите източени сводове и стройни кулички, както в търговската част на града. От двете й страни растяха гигантски дъбове и борове, които образуваха тучен зелен балдахин над покрива й. Беше запазен естествения вид на местността, така че вместо трева пред къщата в изобилие растяха папрати и горски цветя. Но въпреки цялата красота, която я обграждаше, в къщата имаше нещо зловещо, подобно на прокълнат замък от приказките.
Ариел неохотно излезе от колата и тръгна към постройката. Тъкмо бе стигнала до входната врата, когато от дърветата изскочи малко черно-бяло кученце. Спря в основата на верандата и я залая.
Ариел незабавно отстъпи към вратата и погледна наежено кучето. Макар да обичаше кучета, веднъж, когато беше на десет години, едно я беше ухапало, и оттогава се приближаваше предпазливо към тях, особено към тези, които лаеха. Бе научила и то по неприятния път, че старата поговорка „куче, което лае, не хапе“ не винаги е вярна.
— Знак няма да ви ухапе. Просто иска да ви поздрави — каза нечий слаб глас.
Ариел извърна глава в посока на гласа и видя едно момиче на около дванайсет години, застанало до ъгъла на къщата. Беше тъкмо в кльощавата възраст на пубертета — само ръце и крака. Със силно къдравата си червена коса и луничаво лице приличаше на герой от детска приказка, но вниманието на Ариел бе привлечено от очите й. Те имаха същия бледосин цвят като на Лусиен и същата странна проницателност. Дали не му беше роднина?
— Здрасти, аз съм Ариел — колебливо се усмихна тя.
— Знам — отвърна момичето и пъхна ръце в джобовете си. Тръгна небрежно към кучето, което спря да лае. Като застана до него, тя погледа с любопитство към Ариел.
— Аз съм Лили.
— Радвам се да се запозная с теб, Лили.
Момичето кимна.
— Жадна съм. Може ли да си пийна вода?
— Разбира се — каза Ариел, като извади ключа от портмонето си и се обърна да отключи вратата. — Трябва само да открия къде е кухнята и да намеря чаша.
Отвори вратата и се обърна с намерението да покани Лили вътре. В този миг в ума й проблесна заповедта на Лусиен: „Не трябва никого да каниш в къщата.“ Едва ли е имал предвид едно дете.
Но щом очите на Ариел срещнаха призрачния поглед на Лили, тя реши, че е по-добре да бъде свръхпредпазлива, отколкото да провокира гнева на Лусиен.
— Ей сега ще се върна с водата.
Щом влезе в къщата, Ариел импулсивно погледа през рамото си. Момичето и кучето бяха изчезнали.
Излезе навън и огледа околността за някаква следа от тях. Нямаше нищо — нито звук, нито движение. Как бяха изчезнали толкова бързо и безшумно? Да не би момичето и кучето да бяха духове? Но това беше абсурд. Не съществуваха духове.
„Откъде знаеш? До вчера мислеше, че не съществуват магьосници, но сега си убедена в противното.“
Объркана и доста обезкуражена, тя се върна в къщата, затвори вратата и се огледа тревожно. От начина, по който дърветата обграждаха къщата, предполагаше, че вътре е тъмно, но големите, открити прозорци пропуска достатъчно, макар и приглушена светлина.
Намираше се в помещение, което изглежда, че беше голяма дневна стая с гол дървен под и сводест таван. Едната стена бе изцяло заета от каменнна камина. Камъните бяха така наредени, че образуваха както полица над камината, така и десетки тесни каменни полици, разположени от пода до тавана. Полиците бяха отрупани със стари буркани, пълни с нещо, което приличаше на сушени треви. Пред камината се намираха две очевидно ръчно изработени дървени кресла с широки облегалки за ръцете и избелели възглавници на гърба и седалката. С изключение на малката ръчно изработена масичка, поставена между креслата, нямаше никаква друга мебелировка, нито дори лампа или картина.
Ариел влезе навътре в стаята, а стъпките й кухо отекнаха в тишината. Тъй като бе привикнала със спартанския начин на живот, който водеше брат й, аскетичността на помещението не я изненада така, както би учудила някой друг. Тъй като Арманд постоянно отсъстваше, той никога не се безпокоеше от липсата на мебелировка, но Лусиен бе посочил, че членовете на сборището рядко напускат магическия кръг. Ако това беше вярно, логично бе да се стараят да направят домовете си колкото е възможно по-удобни.
Предполагаше, че простотата може да е част от начина им на живот, но това някак не се връзваше с представата й за сборището. Ако, както подозираше, те бяха сатанисти, дали не трябваше да бъдат епикурейци? В края на краищата какъв бе смисълът да следват Дявола, ако той не ги възнаграждаваше материално?
С нарастващо любопитство тя се приближи към камината и заразглежда бурканите. Определено бяха пълни с изсушени растения, но нямаха етикети. Някой от стъклениците, които не можеха да бъдат достигнати с ръка, бяха покрити с такъв дебел слой прах, че със сигурност не бяха пипани от години.
— Е, къде са очите от саламандър и спиртосаните криле от прилеп? — промърмори тя и нервно се обърна с лице към стаята.
Не беше сигурна какво привлече вниманието й към пода. Може би просто нямаше върху какво друго да фокусира погледа си. Но щом погледа й проследи сложната мозаечна плетеница, тя изведнъж разбра защо в тази стая не беше нужна мебелировка. В центъра на пода беше вградена огромна пентаграма, заобиколена от две окръжности. Между двете окръжности бяха разположени странни символи, които изглеждаха неразбираемо и изглеждаха така обезпокояващо, както онези, които бе видяла на вратата на „Вещерска отвара“.
Едва тогава Ариел проумя, че това не беше дневна, а... Как сатанистите наричат мястото, където извършват обредите си? Често казано, не искаше да знае. Искаше само да се махне оттук! Сега вече знаеше къде се намира Арманд и можеше да отиде до най-близкия полицейски участък за помощ.
Освен ако... тя все още нямаше доказателство, че Арманд се намира в Сенктюъри. Без доказателство, което би потвърдило правотата й, подозираше, че едва ли ще получи повече помощ, отколкото от полицията във Филаделфия. Проклятие! Какво можеше да бъде то?
Подскочи при силното почукване по вратата, което незабавно бе последвано от:
— Ариел, аз съм. Отвори вратата и ме покани да вляза.
Беше Лусиен и звукът на гласа му извади на повърхността всичките й опасения. Той продължаваше да твърди, че иска да й помогне да открият Арманд, но защо изобщо се бе свързал с Арманд и му бе казал за сборището? Единствената причина, за която се досещаше беше, че е искал да отмъсти загдето са го прокудили, но ако това беше вярно, защо тогава не бе дошъл с Арманд, както бе дошъл с нея? Защо го бе изпратил тук сам? Дали Арманд не бе послужил като средство за връщането му в сборището? Дали не бе го изпратил, за да послужи за някакво жертвоприношение? Дали не я бе довел тук поради същата причина?
„Позволяваш на въображението ти да вземе връх“, упрекна я вътрешния й глас.
Но Ариел не беше убедена, че си фантазира прекомерно. Напротив, колкото повече размишляваше, толкова повече заключенията й добиваха смисъл.
В такъв случай какво трябваше да стори, отчаяно се зачуди тя, докато Лусиен отново задумка по вратата и закрещя:
— Проклятие, Ариел, покани ме вътре!
Без дори да осъзнава какво прави, тя докосна кристала и прошепна:
— Арманд, какво да правя?
Последва пукащ звук и въздухът изведнъж се изпълни със статично електричество, което изправи всички косми по тялото й. Щом от кристала се заизлива светлина, тя изскимтя и невярваща на очите си се втренчи в сцената, която се разиграваше пред нея. Арманд седеше в центъра на пентаграмата. Косата му, която винаги беше по-дълга от обичайното, бе достигнала раменете му и освен това беше с брада. Но Ариел бе
