Преживя разглеждането на стъклениците по рафтовете и се вкамени, когато Ариел разпозна пентаграмата на пода. Ариел не трябваше да я види, а камо ли да разпознае какво представлява, защото над всички простосмъртни, които навлизаха в долината, действаше обща магия. Тогава защо я бе видяла и разпознала?
Защото Гейлън е искал да я види и разпознае!
Но защо Гейлън би искал това, удиви се той. Отговорът сигурно се криеше някъде по-нататък. Поведе Ариел внимателно през спомените й, тъй като разбираше, че е достигнал опасен стадий. Страхът й стана осезаем, докато се колебаеше дали да отиде в полицията, а след това последва почукването му по вратата, което я хвърли в истинска паника.
Изруга се загдето бе постъпил по този начин. Беше толкова погълнат от желанието си да я накара да запомни, че не трябва да кани никого в къщата, че бе забравил да осигури собствената си покана. Без нея той просто не можеше да влезе, поради което не можа да й се притече на помощ, преди Ариел да бе докоснала кристала и да бе го призовала.
Отново я поведе из спомените й. Когато Ариел докосна кристала и попита брат си какво да прави, Лусиен се ужаси от вида на Арманд, така както се бе ужасила Ариел.
Бързо свали ръката си от кристала, тъй като разбираше, че е прекалено опасно да продължава да рови в паметта й. Освен това повече не се налагаше. Бе получил търсения отговор и за първи път в живота си изпитваше истински страх. Гейлън не бе омагьосал къщата. Той бе направил магия на Арманд. Всеки, който произнесеше името му в района на сборището и след това отвърнеше на образа му щеше да бъде подложен на наказанието, от което току-що бе пострадала Ариел. Плашеше го това, че единствения начин Гейлън да изпълни подобна опасно, унищожително заклинание бе употребата на Старите магии.
Още щом достигна до това заключение, Лусиен недоверчиво поклати глава. Не бе възможно Гейлън да прилага Старите магии. Та те бяха забранени преди повече от двеста години! Дори дядото на Лусиен, който беше висш свещеник на сборището, не знаеше думите, които ги привеждаха в действие. Те включваха употребата на тъмните сили и ако не се насочваха правилно бяха не само опасни, но и потенциално зли.
Но щом отново погледна бледото лице на Ариел, Лусиен разбра, че именно така Гейлън го бе победил, вземайки по този начин управлението на сборището в свои ръце. Това обясняваше също така странните сънища, които бе имал напоследък и които го бяха накарали да потърси съдействието на Арманд, а така също и усещането за нещо нередно в сборището. Злото от сънищата му е било реалност.
При това заключение изчезнаха всички надежди да се справи с Гейлън. Дори най-могъщият магьосник би се затруднил да надмогне такава сила. А той беше прокуден мелез, които се нуждае от кристал, за да достигне нивото на чистокръвен магьосник. Още щом Ариел се събуди, ще я качи в колата и ще побързат да се махнат оттук.
„А с Арманд какво ще стане?“, обади се съвестта му. „Ти го изпрати тук, значи ти трябва да го спасиш.“
„Но дали мога да го спася?“, мрачно възрази Лусиен, като се изправи на крака и започна да крачи напред-назад. Едва ли, ако образа, който бе видял, отразяваше истинското състояние на Арманд, а не бе някаква страховита представа, създадена от Гейлън. Арманд не само се бе състарил. Пустотата в очите му говореше, че разума му си бе отишъл.
Заля го вълна от чист гняв, който бе насочен колкото към него, толкова и към Гейлън. Вярно, че не обичаше много простосмъртните, но това не му даваше право да ги хвърля във войната му с Гейлън без тяхното знание и съгласие. С нарушаването на тази етика той несъмнено бе унищожил Арманд, а с довеждането на Ариел тук щеше да причини и нейното унищожение.
Сега, след като Гейлън вече знаеше как изглежда Ариел, можеше лесно да открие местоположението й с извикването на съответната магия. Единственият й шанс за спасение бе, ако той успееше да убеди висшия свещеник на някое друго сборище да я защити. Но само Гейлън в ролята си на висш свещеник знаеше точното местонахождение на другите сборище и всички те бяха разположени в Европа. Лусиен трябваше да признае, че граничеше с невъзможното да открие навреме някое друго сборище, за да я спаси. Гейлън не само щеше да проследи Ариел, но щеше да се опита да разбере кой я е омагьосал. Вероятно щеше да узнае, че е бил Лусиен и когато това се случеше, щеше да ги унищожи и двамата. Намираха се в безизходна ситуация.
Но може би това не беше вярно, сепна се Лусиен, когато една неочаквана мисъл премина през главата му. Когато Ариел бе влязла в града, Гейлън е знаел коя е тя или, по-точно казано, знаел е, че по някакъв начин е свързана с Арманд. Лусиен бе приел, че е получил тази информация от Арманд, но тогава защо не я бе потърсил във Филаделфия? И защо, когато откри, че е омагьосана, не направи никакво усилие да развали магията?
Единственото смислено заключение отново бе, че Гейлън се държи предпазливо, защото се бои, че е застрашен от друг магьосник. Но ако, както подозираше Лусиен, той практикуваше Старите магии, какъв магьосник би имал достатъчно мощ, за да го изплаши?
Лусиен отметна назад косата си с ръка. Чувстваше се така, сякаш нареждаше картинна мозайка, половината късчета на която липсваха. Единственият човек, който можеше да му даде нужните отговори, бе Гейлън, а това едва ли щеше да се случи. Вместо да се опитва да реши нерешимото, трябваше да се съсредоточи върху проблема как да измъкне Ариел и Арманд от тази каша, ако приемем, разбира се, че Арманд все още беше жив. За нещастие виждаше само един метод и той беше несигурен, тъй като трябваше да подложи Ариел на още по-голям риск.
Спря да се разхожда и се приближи до леглото. Докато погледа му се взираше в лицето й, необходимостта да я защитава, която се бе пробудила в него предишната нощ, се размърда неспокойно. Ариел беше толкова уязвима, толкова неподготвена да се бори с Гейлън, че дори самата мисъл да я използва срещу него беше неразумна. Но въпреки това знаеше, че само тя притежава единствената сила, която евентуално можеше да победи Гейлън — любовта към брат си.
Но дали любовта й беше силна и достатъчно чиста? Ако ставаше дума за други простосмъртни, той би изпитал сериозни съмнения, но Ариел и Арманд бяха близнаци. Ако можеше да се вярва на прочетеното за близнаците, между тях съществуваше здрава връзка, също като между семейство вещица и магьосник. Трябваше ли да приеме риска и да провери дали прочетеното е вярно?
Лусиен отново се изправяше през множество въпроси без отговор. Освен това пред него стоеше едно съвсем лично решение. Ако решеше да използва Ариел, тогава трябваше да заздрави магията, която ги свързваше — да направи себе си напълно податлив на Ариел. С други думи трябваше да поеме риска да се влюби в простосмъртна.
Но трябваше да вземе решението преди зазоряване. Междувременно трябваше да се опита да провери дали е вярно предположението му за Гейлън. Съществуваше възможност, макар и малка, Гейлън да не използва Старите магии.
Като се убеди, че Ариел спи, Лусиен тръгна да търси Оумен, но не я откри в обичайните й свърталища. Помисли си дали да не я призове, но знаеше, че ще го пренебрегне. Беше станала ревнива, откакто Ариел се замеси в историята. Затова я бе изплашила миналата нощ и продължаваше да я провокира при всяка възможност. Ако котката се държеше зле с някоя вещица, Лусиен би й показал кой е господарят, но не виждаше защо трябва да си развалят отношенията заради една смъртна.
Сега беше благодарен, че не се е намесил, защото се нуждаеше от помощта на Оумен. Тъй като беше намерил котката, след като го изхвърлиха от сборището, тя не влизаше в обсега на магията, която го държеше изолиран. Това означаваше, че може да скита из сборището и тайно да събира информацията, която се обменя между питомците от сборището и техните господари, точно както бе направила с кучето Знак на Лили. С малко късмет можеше да му донесе някой от търсените отговори.
Но преди всичко трябваше да я открие и да я помоли за помощ. Тъй като питомците не бяха задължени да изпълняват молбите на господарите си, задачата беше дяволски неприятна. Като се вземеше предвид настроението на Оумен, вероятно щеше да се наложи да я моли, а той никога в живота си не се бе молил. Дори не бе молил милост от Гейлън след победата над него в спора за мястото на висшия свещеник.
Лусиен знаеше, че като бе отказал да моли за милост мнозинството в сборището го бе сметнало за прекалено горд. Искаше му се да признае, че до известна степен те бяха прави. Но всъщност бе избрал заточението най-вече защото оставането му щеше да означава да се закълне във вечна вярност на Гейлън.
