Още по онова време подозираше, че Гейлън е безскрупулен, но не можеше да го докаже. И щом веднъж дадеше клетва да му се подчинява и да го следва, ръцете му щяха да бъдат вързани. Щом се закълнеше, дори да откриеше доказателство, че Гейлън нарушава законите на сборището, откритото обвинение щеше да означава незабавна смърт.
„А идването тук сега не носи ли същото наказание?“, присмя се вътрешния му глас.
„Това е война. Ако не бях дошъл, това би означавало безпрекословна капитулация!“
А Лусиен не възнамеряваше да се предава, защото знаеше какви ужасни последици щеше да има, ако съвета на висшите свещеници заловяха Гейлън да практикува Старите магии. Нямаше по-голямо престъпление и според висшия закон на сборищата, цялото сборище щеше да бъде унищожено. Семейството на Лусиен бе защитавало сборището повече от триста години и проклет да бъде, ако позволи на Гейлън да го унищожи.
Тръгна към втория етаж, където живееше след смъртта на дядо си. Смути се, когато не откри там Оумен. Можеше да почувства присъствието й, следователно тя беше някъде в къщата, но къде?
Три пъти прекоси коридора на втория етаж, преди да си спомни за третия етаж. Беше ходил там само веднъж, когато беше на девет години. Дядо му го бе завел там, за да му внуши колко деликатно е сборището, а празният трети етаж символизираше именно този факт.
Подобно на всяка друга раса, сборището си имаше своите наследствени слабости. При тях това беше раждаемостта. Една вещица можеше да роди само едно дете в живота си, а един магьосник — да зачене само едно. В зенита си, по времето когато процъфтяваха, беше нещо обичайно за сборищата в една къща да живеят четири поколения — прадядовците и прабабите, дядовците и бабите, родителите и детето. Но след това, по времето на Римската империя през първи век от Новата ера, бяха започнали да ги преследват и бе продължило до седемнадесети век. Осемнайсет столетия кланета бяха се отразили опустошително върху числеността на сборищата.
Всички тринайсет къщи в това сборище бяха изградени с традиционните три етажа с надеждата, че числеността на сборището може би ще нарасне и ще се върнат обратно към Златния си век. Но след повече от триста години само две фамилии бяха успели да запълнят капацитета на домовете си, а слуховете говореха, че в другите сборища положението е също така отчаяно. Някои дори предсказваха, че след няколко столетия тяхната раса ще престане да съществува — още една причина, поради която се налагаше да спре Гейлън, ако той използваше Старите магии. Ако сборището бъдеше унищожено, това щеше да увеличи още повече вероятността расата им да угасне.
Отиде до стълбата, която водеше към третия етаж и се изкачи. Вратата, водеща нагоре, беше някога заключена, но не се изненада, че я намира отворена и влезе вътре. Стаята беше празна с изключение на един голям куфар, поставен в далечния й край. Оумен седеше върху куфара в класическата котешка поза.
Лусиен любопитно огледа куфара. Откъде ли се бе появил и на кого принадлежеше? Щом се приближи, Оумен скочи на пода и махна триумфално с опашка. Лусиен отвори закопчалката и вдигна капака. Съдържанието на куфара го изненада. Върху купчина дрехи се виждаше позлатена писалка с гравирани инициали А.Д., които потвърждаваха, че пред него е собствеността на Арманд Дантес.
Възможните последици от находката му накараха ума му да препусне бързо. Някой бе влязъл в къщата, бе опаковал вещите на Арманд в куфара и го бе оставил тук. Не можеше да бъде Гейлън. Той щеше да е унищожил доказателството. В такъв случай кой и защо го бе направил? Нямаше разумно обяснение.
— Какво става тук, по дяволите? — объркано промърмори Лусиен. За нещастие нито куфара, нито съдържанието му можеха да говорят.
Е, това не беше точно така, мислено се поправи Лусиен. Писалката принадлежеше на Арманд и Лусиен го бе видял да си играе с нея при всяка от срещите им. Психометрията не беше сред най-развитите умения на Лусиен, но беше сигурен, че ако се съсредоточи върху писалката ще получи някаква представа какво се бе случило с Арманд.
Но преди това трябваше да се занимае с Оумен. Тя седеше на пода и го наблюдаваше предпазливо.
— Знаеш какво искам — каза Лусиен. — Ще се разходиш ли из сборището, за да ми събереш информация?
Котката изпусна тихо ръмжене и го изгледа обвинително.
Лусиен кимна тържествено.
— Права си. Предупреди ме, че ще си навлека неприятности като се захващам с простосмъртни. Освен това високо оценявам факта, че откри куфара. Но не отговори на въпроса ми. Ще се разходиш ли из сборището?
Опашката й настръхна и Оумен оголи зъби и изфуча срещу него. След това изскочи от стаята, преди Лусиен да успее да й отговори.
Лусиен поклати глава и въздъхна тежко. Оумен щеше да му помогне, дори ако я беше яд на него, че се бе усъмнил в помощта й. Разбира се, ако предварително бе приел, че ще му помогне, тя щеше да го обвини, че смята помощта й за нещо дадено.
Като реши, че никога няма да успее да проумее женския пол, Лусиен извади носна кърпичка от задния си джоб и внимателно вдигна писалката. Не искаше да я докосва, преди да се е подготвил както трябва.
Отиде на първия етаж и постави писалката в центъра на пентаграмата, като я заобиколи с дузина стъкленици от рафтовете. След това извади свещените свещи и кадилницата иззад тайния камък в огнището.
Едва след като бе събрал всичко, той си спомни, че не бе взел кристала от Ариел. Проклятие! Кристалът му беше нужен за магията, която искаше да направи. За нещастие, той го беше дал на Ариел, така че не можеше просто да си го вземе. Трябваше да я помоли за това, а не можеше да го стори, докато Ариел се намираше под въздействието на приспивателната отвара.
Лусиен не можеше да си спомни някога да е бивал толкова разочарован. През целия си живот бе следвал правилата на сборището, но през последните няколко дни бе научил колко спъващи можеха да бъдат те. Като че ли всеки път, когато се обърнеше, му се налагаше да моли за нещо, а като магьосник той бе навикнал да изисква.
Очевидното решение бе да изчака докато Ариел се събуди, но знаеше, че това беше твърде опасно. Тя беше заспала с мисълта за Арманд и вероятно той щеше да изпълни първите й мисли, щом се събудеше. Ако кажеше името му, преди Лусиен да е успял да я спре, магията на Гейлън щеше отново да влезе в действие. Дори моментното подлагане на въздействието й можеше да се окаже фатален удар за психиката й. Трябваше да направи магия, която да забранява на двама им да изговарят името на Арманд, преди да се е събудила. Но за такава магия, обаче, му бе нужна голяма мощ, а единственият начин да я добие бе посредством кристала.
С огорчение осъзна, че можеше да направи само едно нещо. Трябваше да използва Ариел като проводник между себе си и кристала.
Отказа се веднага от тази идея, защото, ако използваше Ариел като канал, нямаше да успее да запази себе си и нея като отделни индивиди. Макар Ариел да нямаше да извършва физически движения, тя щеше да вижда всичко, което вижда той, щеше да прави всичко, което той прави. От гледна точка на ума й това щеше да бъде нейно преживяване, а Лусиен трябваше да е в състояние да управлява емоциите й. Ако тя се паникьосаше и изпуснеше кристала по средата на магията, това можеше да даде сериозни отражения. Единственият начин да бъде сигурен, че това няма да се случи бе да се свърже толкова близко с Ариел, че във всеки миг да чувства онова, което чувства тя самата. Бедата при подобни близки емоционални връзки бе там, че те можеха да ги съединят така здраво, че да останат свързани с Ариел до края на живота си. Ако това се случеше, той никога нямаше да успее да си намери вещица, а тъй като никога не би избрал за спътница в живота една простосмъртна, това означаваше, че няма да може да стане баща. Животът му щеше да е приключен.
Можеше ли да поеме такъв риск? Желаеше ли да поеме такъв риск?
Всъщност знаеше, че няма друг избор. Беше морално задължен да защити сборището, дори с риск да се обрече на самотен живот.
Като изпусна една решителна въздишка, той тръгна към стаята, където спеше Ариел. Като седна на
