бе по покана. Лусиен бе втълпил на Арманд колко опасни могат да се окажат такива покани, така че съществуваха само три причини, поради които Арманд би нарушил това правило.
Първата бе, че Арманд е решил, че може да се довери на този магьосник. Лусиен не разчиташе много на тази теория. Арманд се занимаваше с проучвания и по тази причина беше естествено недоверчив. Това бе и един от доводите, поради който Лусиен го бе избрал за мисията в сборището. Недоверието поражда предпазливост, а предпазливостта бе от първостепенно значение за плана му.
Втората възможност бе магьосникът да е измамил Арманд. Това също не изглеждаше много вероятно на Лусиен. Пак заради недоверчивостта си Арманд не би допуснал да бъде измамен лесно.
Третата причина беше тази, която, казано направо, бе изплашила Лусиен. И тя бе, че магьосникът е направил заклинание на Арманд. Тъй като Арманд вече е бил омагьосан от Лусиен, била е нужна голяма сила, за да се наложи новата магия над старата. Може би Гейлън е бил в състояния да го стори. В края на краищата той можеше да тегли от мощта на цялото сборище. Но ако бе прибягнал към тази обединена мощ, самият той щеше да отиде при Арманд, вместо да изпраща някой друг.
Не, ако е била направена магия, направил я е същия този магьосник, а имаше само две възможности той да притежава толкова голяма сила. Или беше пратеник на съвета на висшите свещеници,и или практикуваше Старите магии. И двете възможности означаваха същинска беда за сборището.
Лусиен смутено прекара ръката през косата си. Кой беше непознатият магьосник и защо е бил с Арманд? Дали той беше магът, от който се боеше Гейлън? И ако беше така, дали беше представител на съвета, изпратен да търси доказателства, че Гейлън употребява Старите магии или беше още един пакостен магьосник? И накрая, дали той, Лусиен, не беше закъснял да помогне на сборището си или, което беше по- важното, дали беше достатъчно силен, за да го спаси, ако все още не беше късно?
Като стигна до извода, че само времето може да му даде отговор на тези въпроси, Лусиен изтласка объркването си на заден план и се зае с извикването на магия, която щеше да направи неясни спомените на Ариел за шумовото заклинание на Гейлън и за участието й в психометрията на писалката на Арманд. Би предпочел напълно да ги изтрие от паметта й, но за това трябваше отново да използва Ариел като канал. След случилото се последния път, просто не можеше да поеме този риск.
Когато приключи, той почисти пентаграмата. След като всичко бе поставено на мястото си, той върна писалката на Арманд в куфара му. След това свали багажа от колата. Постави чантите на Ариел в стаята й, отнесе продуктите в кухнята и реши да изчака там завръщането на Оумен. Може би тя щеше да му донесе нещо, което да му помогне в търсенето на отговорите.
Оумен се завърна преди зазоряване и не донесе добри новини. Всъщност не донесе никакви новини, защото цялото сборище, включително питомците, проявяваха неохота да разговарят за Гейлън. Освен това не бе научила нищо за непознатия магьосник.
Докато Лусиен стоеше на задната врата и наблюдаваше изгрева, той отново се прокле, че не бе взел кристала от Ариел. Макар да се съмняваше, че щеше да му помогне да научи нещо конкретно, поне щеше да му даде добра представа за емоционалното състояние на сборището. А ако го знаеше, може би щеше да се сдобие с някаква представа срещу какво е изправен.
Щом светлината изпълни небето, той тръгна към кухнята. Усети, че Ариел скоро ще се пробуди. Знаеше, че след пробуждането си ще страда от липса на ориентация от приспивателната отвара. Освен това може би щеше да има някакви незначителни психични ефекти от заклинанието на Гейлън. Трябваше да й свари малко чай, който щеше да й помогне да възстанови чувството си за ориентация, а така също щеше да облекчи евентуалните болки, които я тормозеха. След това, веднага щом се пробудеше достатъчно, за да разбира какво й говорят, трябваше да й поиска кристала.
Ариел отвори очи и се загледа в нашарения от слънчеви петна непознат таван от дърво и камък. Като примигна замаяно, тя се опита да си спомни къде се намира, но мозъкът й беше прекалено размътен, за да й даде смислен отговор. Опита се да седне, но главата й забуча и се завъртя. Усети, че й прилошава.
Отпусна се на възглавницата, затвори очи и започна да разтрива слепоочията си. За последен път се бе чувствала така, когато двете с Джийн бяха прекалили с шампанското, докато празнуваха откриването на магазина им.
— Изпий това и ще се почувстваш по-добре.
Тя отвори рязко очи и като видя пред себе си вечно намръщеното лице на Лусиен, в главата й нахлу като приливна вълна една картина. Представляваше много жив спомен как тя и Лусиен правят любов.
Без да мисли за главоболието си, тя седна рязко, а бузите й се изчервиха. „Мили Боже, нали не сме правили любов наистина?“
Лусиен я погледна и в очите му проблесна нещо тъмно, почти сексуално, което накара по гърба й да пробяга съблазнителна тръпка. След това погледът му се плъзна пренебрежително по тялото и Лусиен провлечено додаде:
— На твое място, Ариел, бих се покрил.
Тя погледна надолу, за да установи смазващия факт, че върху себе си няма нищо друго, освен червеното дантелено бельо. Като изохка, тя дръпна чаршафа до шията си и изгледа Лусиен с ужас. „Нима наистина бяха правили любов?“
Не. Сигурно е било сън, побърза да се успокои тя. В края на краищата беше облечена в бельото си. Ако наистина бяха правили любов, сега щеше да е гола.
„Какво те кара да бъдеш толкова сигурна“, прободе я вътрешния й глас. „Може би той просто ти е облякъл бельото, за да си мислиш, че е било само сън.“
Тази възможност беше прекалено обезпокоителна, за да я обмисля, така че Ариел я остави настрана и отправи обвинителен поглед към Лусиен.
— Ти си ме съблякъл!
Той повдигна вежди.
— Не беше в състояние да се съблечеш сама. И не се безпокой. Не се интересувам какво има по теб — като й протегна чашата, той повтори: — Изпий това.
Изведнъж си спомни как й наливаше нещо в устата предишната вечер. Погледна недоверчиво към чашата.
— Какво е това?
— Билков чай — тъй като Ариел не взе чашата, Лусиен изпусна нетърпелива въздишка. — Какво има, Ариел? Мислиш, че искам да те отровя?
— Мярна ми се тази възможност — без заобикалки отвърна тя.
Лусиен промърмори нещо неразбрано, което прозвуча подозрително грубо и отпи голяма глътка от течността.
— Видя ли? Не е опасен.
— Освен ако вече не си пил противоотрова — посочи тя.
Мускулите на челюстта му потрепнаха нервно и той тропна чашата на нощното шкафче.
— Добре. Твоя работа, щом искаш да страдаш — като кръстоса ръце пред гърдите си, той заяви: — Бих искал да ми върнеш кристала.
Думите му запратиха все още объркания ум на Ариел назад във времето. Стоеше на вратата на стаята с пентаграмата и когато докосна кристала Арманд се появи пред нея.
— Брат ми! — ахна тя.
Без да изпуска чаршафа от едната си ръка, тя сграбчи кристала с другата. Намръщи се в недоумение, когато Арманд не се появи пред нея.
— Не кристала е призовал образа му — каза Лусиен. — Било е името му.
Ариел го погледна и поклати глава.
— Не! Случи се точно когато докоснах кристала.
— Не! Случило се е когато си казала името му. Било е просто съвпадение, че в същото време си докоснала кристала.
— Опитваш се да ме измамиш — обвини го тя, като се отдръпна от него и стисна кристала по-здраво. — Знаеш, че е бил кристала и сега си го искаш, за да ме държиш настрани от брат ми.
По лицето на Лусиен пробяга раздразнение.
— Ариел, не кристала призова образа му. Било е името. Затова направих магия, която пречи на двама
