ни да казваме името му — тъй като тя го изгледа със съмнение, той я предизвика: — Можеш да мислиш името му когато пожелаеш, но е невъзможно да го кажеш. Опитай се да кажеш името му.
— Брат ми — рече тя, като сключи смутено вежди. Искаше да каже „Арманд“. Опита отново. — Брат ми.
— Видя ли? — самодоволно заяви Лусиен.
— Това не доказва нищо — възрази тя. — Това, че не мога да казвам името му не означава, че не мога да го призова с кристала.
— По дяволите, Ариел! Кристалът няма нищо общо с брат ти.
— Е, щом е така, тогава защо толкова настояваш да си го вземеш? — при нормални условия свирепият поглед, който й хвърли Лусиен, би я изплашил, но сега не възнамеряваше да се поддава на заплахите му. Независимо от това какво казваше той, Ариел беше сигурна, че кристала има връзка с Арманд. Като го погледна начумерено, тя добави: — Чакам отговора ти.
Лусиен сви и разпусна няколко пъти ръцете си в юмруци, и кристала започна да се нагрява под дланта й. Ариел вече имаше достатъчно опит с това явление, за да разбере, че Лусиен започваше да излиза от кожата си.
— Ариел, искам кристала — каза той с такъв безстрастен глас, че прозвуча почти смъртоносно.
— Защо го искаш? — той не й отговори, но кристала продължи да се нагрява, а очите му започнаха да тлеят. Когато почувства, че край тях се надига вятър, тя преглътна, но остана непреклонна и настоя: — Защо ти е, Лусиен?
— Защото не мога да употребявам всичките си сили без него — яростно отвърна той. — А сега ми дай кристала!
Отговорът му беше толкова неочакван, че Ариел объркано се намръщи.
— Какво искаш да кажеш с това, че не можеше да употребяваш всичките си сили без него?
Очите му започнаха да светят, кристалът доби розов оттенък, а вятърът се засили.
— Ариел, искам кристала и то веднага.
— А аз искам моя отговор — отвърна тя, макар да знаеше, че да го предизвиква така бе равносилно на игра на руска рулетка. Обаче инстинктът й подсказваше, че е важно да продължава този разговор. — Защо ти е нужен кристал, за да можеш да използваш всичките си сили?
— Защото съм мелез! — изрева той. Кристалът стана тъмночервен, а вятърът се понесе с вой край тях.
— Мелез ли? — стъписано повтори тя. — Какво означава това?
Лицето му стана мъртвешки бледо, а устата му се отвори и затвори три път, преди накрая да изфучи:
— Майка ми е простосмъртна.
Ариел зяпна от изненада, а Лусиен се завъртя на пети и изхвръкна от стаята, като затръшна вратата. В мига, в който излезе, вятърът спря, но кристала продължаваше да червенее.
— Простосмъртна? — промърмори Ариел и удивено поклати глава. — Не мога да повярвам.
Но изглежда, че беше самата истина. Защо иначе Лусиен щеше толкова да се разгневи? Колкото и странно да беше, разкритието докосна съчувствена струна в душата й. Като се имаше предвид антипатията му към простосмъртните, Ариел заподозря, че Лусиен е бил отхвърлен в сборището, много преди да го обявят официално.
Помисли си дали да не го последва и да му се извини, но запазилия се червен цвят на кристала я накара да се откаже. Беше прекалено гневен, а дори когато се успокоеше беше по-добре да не засяга тази тема.
Но не знаеше дали ще успее да не я засегне. Въпреки твърдението на Лусиен, тя все още беше убедена, че кристала има някаква връзка с Арманд. Докато не се убедеше в противното нямаше никакво намерение да му го връща и беше сигурна, че това ще подлуди Лусиен.
Докато ставаше от леглото и отиваше към куфара се запита защо Лусиен не бе взел кристала от нея докато е спяла. Всъщност, защо не си го вземеше сега?
Въпросът беше озадачаващ, но умът й все още беше прекалено размътен, за да се опитва да го реши. Вместо това тя извади хавлията си от куфара и я облече. След това взе комплект чисти дрехи и тръгна да търси баня с надеждата, че един горещ душ ще прочисти ума й достатъчно, за да се изправи пред гнева на Лусиен.
Глава девета
„Чувствам палци ме сърбят —
значи, злото е на път!
Гост на праг —
ключалко: щрак!“
У. Шекспир, „Макбет“ 4.1.44
След като Лусиен затръшна вратата на спалнята на Ариел, известно време той беше бесен, но след като се докосна до мислите й, той пребледня от гняв така, че край него бурно зафуча вятър, който започна да тресе съседните врати и прозорци. Тя — една простосмъртна — си позволяваше да го съжалява! Незабавно прекъсна връзката с ума й, преди да е излязъл от кожата си.
„Грешката е твоя“, сгълча го съвестта му, докато Лусиен отиваше към кухнята. „Изобщо не трябваше да й даваш кристала, но след като вече бе го направил, не трябваше да й позволяваш да установява контрол над тебе. Знаеш колко е опасно да отговаряш вярно на всички всичките й въпроси, след като веднъж си попаднал под властта й.“
Да, много добре знаеше какви могат да бъдат последиците. Но кой би повярвал, че един от първите въпроси, излезли от устата й, ще го накара да разкрие обстоятелствата около раждането си?
Докато стигне до кухнята, той успя да се овладее достатъчно, за да спре вятъра край себе си, но все още беше достатъчно бесен, за да му се иска да изпотроши цялата стая. Това обаче щеше да бъде неоправдано разрушение, което не подхожда на един магьосник и въпреки кръвта на простосмъртните, която течеше във вените му, той беше преди всичко магьосник.
Така че, вместо да сее опустошение из кухнята, той си наля чаша кафе и седна край масата да анализира ситуацията. Наистина без кристала той беше като осакатен, но далеч не беше безсилен. Трябваше, обаче, да признае, че истинският проблем представляваше Ариел. Колкото по-дълго кристала стоеше в нея, толкова повече въпроси щеше да задава. Като се вземеше предвид, че за по-малко от десет минути бе успяла да научи подробностите за раждането му, можеше да се предположи, че не след дълго тя щеше да го познава не по-зле отколкото той самия себе си. Щом това се случеше тя щеше да премине в пълно владение на душата му и с това щеше да дойде края му.
Лек аромат на нежен парфюм прекъсна размислите му. Вдигна глава и видя, че Ариел е застанала на прага.
Погледът му механично се плъзна по тялото й. Беше облечена в обикновена памучна блуза и чифт размъкнати джинси. Облеклото й придаваше целомъдрен вид, но Лусиен вече беше запознат с нецензурната й спалня и сексапилното й бельо и знаеше, че всъщност в нея няма нищо целомъдрено. Тогава защо криеше и отричаше страстта си? Инстинктивно знаеше, че Ариел прави точно това. Освен това разбираше, че е тема, за която е по-добре дори да не помисля.
Насочи вниманието си обратно към лицето й. Ариел го наблюдаваше със силно безпокойство, но щом се свърза с ума й, научи, че тя се бе заклела да се бори с нокти и зъби за запазването на връзката с брат си. Това го разочарова, но не можеше да не й се възхити. Оказваше се, че Ариел е един интригуващ парадокс от страх и смелост.
Като вдигна чашата си с кафе, Лусиен отпи една глътка, преди да подхвърли:
— На печката има кафе, а в хладилника сок. Налей си, но не забравяй, че може да съм ги отровил, като разбира се предварително съм изпил противоотрова.
Ариел почувства как страните й пламват от подигравката на Лусиен и това я раздразни. Искаше й се да отстъпи, че може би бе преиграла при сцената с чая, но си спомняше как предишната вечер Лусиен й бе дал
