— Вечеря ли? Ох, Гейлън, не знам какъв ще бъде графика ми и...
— Е, щом вечерята ще ви затрудни — бързо вмъкна той, — тогава можем да обядваме заедно.
— Да обядваме ли? — колебливо повтори тя, очакваща да види какво ще каже Лусиен за това предложение. Тъй като не получи нищо, тя отговори: — Мисля, че мога да отделя време за един обед. По кое време ще бъде най-удобно за вас?
— Когато сте свободна. Просто елате в магазина. Ще ви чакам.
— Добре — съгласи се тя, докато Гейлън слизаше надолу по стъпалата на верандата. Спря долу и я погледна. Ариел добави: — Още веднъж, благодаря за розите.
— Няма нищо. Ще се видим по-късно.
Ариел изчака докато потегляше с колата си и затвори вратата. Дрезгавата глас на Лусиен зад нея я накара да извика уплашено.
— Хвърли веднага цветята, Ариел.
— Никога вече не се промъквай така зад мен! Изплаши ме до смърт! — извика тя, хвана се тя с ръка за сърцето и се обърна, за да види как Лусиен с бързи крачки идва към нея.
— Хвърли цветята! — зловещо повтори той, без да обръща внимание на думите й.
Жарта в очите му се появи отново, така че Ариел пусна цветята на земята и отвърна:
— Ето, доволен ли си?
Лусиен изгрухтя нещо, което Ариел не разбра, но предположи, че така е по-добре. Щом стигна до нея, той я хвана за мишницата и я повлече с такава скорост по коридора, че трябваше да тича, за да го настигна.
Секунда по-късно я избута към миниатюрната баня, където се бе изкъпала по-рано и я тласна към мивката. Докато минаваше покрай него, той я тупна по хълбока, но Ариел предположи, че не се е държал умишлено грубо. Просто банята беше прекалено тясна за двама души.
Като запали лампата, Лусиен сграбчи ръцете й и започна да ги разглежда отвсякъде.
— Убоде ли се?
— За какво говориш?
— За розите — изръмжа той. — Убоде ли се на някой трън?
— Не.
— Сигурна ли си?
— Да, разбира се.
— Измий си ръцете.
— Какво?
— По дяволите, Ариел, чу ме, не си глуха! — извика той. — А сега прави каквото ти казвам!
Очевидно Лусиен чувстваше, че в розите има нещо нередно и докато се обръщаше към мивката, по гърба на Ариел пробягаха тръпки на страх. Докато си миеше ръцете в нея започна да се надига паническа вълна. Ако не можеше да вярва на нещо толкова елементарно като букет рози, как тогава трябваше да се отнася към тези хора?
Пое дълбоко дъх. Паникьосването нямаше да реши нищо, а тя можеше да се справи с тези хора. Трябваше да го повярва, защото алтернативата беше непоносима.
Когато най-сетне успя да се овладее, тя сграбчи кърпата за ръце и се обърна към Лусиен.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш за какво беше всичко това?
Вместо да й отговори, Лусиен попита:
— Защо не ме послуша?
— Не знам за какво говориш.
— Разбира се, че знаеш. Заповядах ти да не вземаш розите, така че защо ги взе?
Снизходителният тон на Лусиен разпали гнева на Ариел. Почувства, че я правят на глупак. Лусиен вече се бе държал ядосано с него. Спорът с него само можеше да влоши нещата, но като си спомни как изведнъж бе проговорил в главата й, Ариел не можа да се сдържи. Достатъчно бе, че чете мислите й, но когато изведнъж започна да я командва, това я хвърли в ужас. Започна да се чувства безполезна, а ако й отнемеше самоконтрола, тогава какво й оставаше?
Като изправи гръб, Ариел заяви:
— Не ми се иска да ти го напомням, Лусиен, но аз съм пълнолетна. Не получавам заповеди от никого и особено от надути и надменни магьосници, които нарушават личната ми свобода, като се натрапват в мозъка ми!
Опита се да се промуши край него, но Лусиен я сграбчи за раменете и я притегли към себе си. Гласът му беше мек и съскащ като плясък на камшик.
— Дойде при мен и ме попита дали мога да ти помогна да откриеш брат си. Въпреки противното ми мнение, аз се съгласих да ти помогна. Но ако си мислиш, че ще стоя отстрани и ще гледам как ще ме убият, защото си прекалено опърничава, за да ми се подчиняваш, това няма да стане. Тази игра е моя и ти ще я играеш по моите правила. Ако не искаш, тогава на Гейлън няма да му се налага да се безпокои заради тебе, защото за теб ще се погрижа самият аз. Ясно ли ти е?
Непокорството на Ариел се стопи бързо и тя кимна, тъй като беше прекалено изплашена, за да говори. Знаеше как изглежда Лусиен, когато е разгневен, но това беше нещо повече от гняв. Това беше толкова силна ярост, че кристалът стана студен като лед, пронизващ я до костите й.
За щастие Лусиен изглежда, че прие кимването й като съгласие, защото пусна ръцете й и добави безстрастно.
— Измий си отново ръцете и ела в кухнята.
При тези думи той се обърна и се отдалечи с широки крачки, без да поглежда назад.
Ариел потри ръцете си там, където Лусиен я бе държал, като разсеяно отбеляза, че макар хватката му да бе стоманена, той не беше я наранил. При нормални условия това щеше да уталожи страха й, но сега само го засили. Щом можеше да бъде толкова разярен и в същото време да се владее достатъчно, че да не я нарани, тогава не можеше да има съмнение, че можеше и сигурно щеше да изпълни заплахата си, ако не му се подчинеше.
Понеже знаеше, че ако продължава да мисли в тази насока ще припадне, тя си наложи да изпразни главата си от мисли, обърна се към мивката и започна отново да мие ръцете си.
Лусиен коленичи на пода и внимателно, една по една събра бодливите рози в кошчето за боклук. Спомни си една приказка, която някога бе му разказала майка му. Приказката беше за една принцеса, наречена Спящата красавица, която била прокълната от ревнива фея. Ако паметта му не го подвеждаше, на шестнадесетия си рожден ден принцесата убола пръста си на едно вретено и заспала дълбоко. Накрая един принц я събудил с целувката си.
Още като малко момче Лусиен бе забелязал колко глупава е приказката. Първо, всички знаеха, че такива неща като феи не съществуват. Освен това всички знаеха, че нито едно проклятие не може да се снеме с целувка. Обаче майка му изглеждаше така пленена от историята, че не бе посмял да й каже истината.
— А какво проклятие си приготвил за Ариел, когато убоде пръста си, Гейлън? — промърмори той, като вдигна последната роза и я огледа замислено.
Каквото и да беше, едва ли щеше да предизвика нещо толкова просто, като например да накара Ариел да заспи дълбоко. По-скоро щеше да изпадне в безкраен кошмар.
Хвърли последната роза в кошчето и седна на петите си. Остави ума му да се съедини с този на Ариел. Той беше странно пуст, но щом задълба по-навътре откри, че така я е изплашил, че тя отказваше да мисли.
Въздъхна тежко и разтри преградката между челото и носа си с палец и показалец. Не трябваше така да я плаши, но когато му се противопостави, нещо в него превъртя.
„Признай го! Беше се изплашил до смърт и за това изгуби самообладание.“
Колкото и да искаше да го отрече, наистина се бе изплашил по глупав начин. Гейлън сигурно знаеше, че предишната вечер Ариел е активирала магията му. Освен това знаеше, че някой я е спрял. Когато Лусиен разбра, че Гейлън стои на вратата, можа да измисли само една причина, поради която Гейлън се бе осмелил на подобна дързост и тя бе, че е разбрал, че омагьосалият Ариел е Лусиен и бе дошъл да се изправи срещу
