Отговорът му сериозно разтърси Ариел. Като се опитваше да овладее чувствата си, тя додаде:
— Магьосниците молят ли се?
С нищо нямаше да помогне на Арманд, ако се разкиснеше. Трябваше да бъде силна.
— Ежедневно.
На Ариел й се прииска този отговор да й даде утеха, но не намери такава, защото си спомни на кого се молеха.
— Е? Какво ще правим сега?
— Гейлън е насочил вниманието си към теб. Където и да отидеш, той ще е по петите ти, докато не разбере дали представляваш заплаха — заяви Лусиен. — Затова искам да отидеш в града и да се преструваш на обикновен турист. Това ще ангажира вниманието на Гейлън, докато аз търся брат ти. След като узнаем къде се намира ще изработим план за спасяването му.
— На думи звучи лесно — рече Ариел.
— Повярвай ми, нищо няма да бъде лесно — мрачно отговори той. — Възможно е Гейлън да се разяри до такава степен от това, че не може да разбере дали представляваш заплаха, че да привлече силите на сборището, за да се опита да развали магията ми над теб. Когато това се случи, ще бъдем в огромна опасност, защото той ще узнае, че аз съм те омагьосал. Ето заради това трябва колкото е възможно по- скоро да открием брат ти и да се махнем оттук. На неосветена земя може би ще имаме някакъв шанс да го победим, но тук...
Ариел потрепери, щом гласът му заглъхна. Не бе нужно Лусиен да завършва изречението си, защото въображението й се справяше добре с тази задача. Страхливостта й изскочи на повърхността, за да й прошепне, че ако има поне една частица здрав разум веднага трябва да се махне оттук и да потърси друг начин да спаси Арманд.
— Прекалено късно е за бягство, Ариел — усети мислите й Лусиен. — Гейлън вече се е впил в аурата ти и не можеш да му избягаш. Ще те открие където и да отидеш и вероятно ще те унищожи. Единственият ти шанс да оцелееш е да останеш и да се бориш с него.
Ариел отвори уста да попита как точно се трябва да се бори с него, но преди да каже нещо из къщата отекна странен, кух звук.
— Какво е това? — ахна тя. Оумен се втурна в кухнята, скочи в скута на Лусиен и така измяука, че всички косми по тялото на Ариел настръхнаха. Лусиен погледна към входа на къщата с лице, до такава степен лишено от изражение, че чак изглеждащо безжизнено.
Гласът му беше също тъй лишен от емоции, когато обяви:
— Според Оумен Гейлън стои на входа.
— О, Боже! — ужасена прошепна Ариел. — Какво прави тук?
Лусиен бавно извърна глава към нея.
— Бих казал, че търси теб.
— Какво да правя сега?
— Отвори вратата — предложи Лусиен.
— А след това? — попита тя, объркана от спокойното му държание.
През последните няколко дни Лусиен й бе разяснявал колко зъл е Гейлън, а сега, когато този човек — не, магьосник, излязъл от Ада — чукаше на вратата й, той се държеше така, сякаш не ставаше нищо нередно.
Лусиен сви рамене.
— Няма нищо страшно, докато не го поканиш да влезе.
— А ако настоява да влезе?
— Няма да настоява.
— Защо си толкова сигурен?
— Защото съм магьосник и знам правилата на играта — отговори той. — А сега върви да отвориш вратата. Завий наляво по коридора и ще я видиш от дясната си страна.
Щом Ариел влезе в мрачното предверие, кухият звук отново отекна из къщата. Ариел потрепери. Огледа голите каменни стени и реши, че първото й впечатление за тази къща не е било погрешно. Най-слабото определение за това място беше „ужасяващо“.
Щом влезе в стаята с пентаграмата, в ума й нахлуха куп неясни спомени, които бяха колкото смущаващи, толкова и обезпокоителни. Ако бе последвало трето почукване, вероятно щеше да подвие опашка и да избяга оттам.
Вместо това, тя побърза да открехне вратата. Надзърна през процепа и се увери, че свадливата котка на Лусиен бе права. На верандата стоеше Гейлън Морган, по-красив дори от вчера. В ръката си държеше огромен букет червени рози, увити в розова хартия.
— Добро утро — усмихна й се той. — Надявам се, че не съм ви прекъснал.
— Не, аз... ъ-ъ... тъкмо се канех да излизам
— Е, радвам се, че не ви изпуснах — той й протегна розите. — За вас са.
Ариел с неохота отвори вратата по-широко.
— Много са красиви, мистър Морган, но се боя, че не мога да ги приема.
— Ариел, трябва да ме наричате Гейлън. И освен това, разбира се, че ще ги приемете. Те са просто моят начин да приветстват с добре дошла новата съседка и ако ги откажете ще разбиете сърцето ми. Нали не искате да разбиете сърцето ми?
Той й отправи такъв очарователен, престорено отчаян поглед, че на устните на Ариел се появи усмивка.
— Е, щом това означава толкова много за вас, мисля, че мога да приема розите.
„Не!“, изкрещя с такава сила гласът на Лусиен в главата й, че Ариел отстъпи крачка назад. Поклати глава, чувствайки се замаяна. Беше приела, че Лусиен често чете мислите й, но неочакваното му проговаряне в главата й беше дяволски изнервящо.
— Добре ли сте, Ариел? — загрижено попита Гейлън.
— Ъ-ъ... да — смутолеви тя, като прекара пръсти през косата си.
— Сигурна ли сте?
— Напълно — увери го тя, като се насили да се усмихне.
— Добре — рече той, без да изглежда убеден. Гледаше толкова напрегнато към нея, че когато отново й протегна розите, Ариел автоматично ги взе, така че да ги използва като параван за смущението си.
— Наистина са красиви. Благодаря ви.
— За мен беше удоволствие. Съжалявам, че не са във ваза, но изглежда, че неочаквано всички вази в града са се свършили.
— Няма нищо. Сигурна съм, че ще намеря ваза някъде.
Гейлън кимна, а изражението му стана обезпокоено.
— Изглеждате изморена. Не спахте ли добре?
Ариел пристъпи смутено от крак на крак.
— Нали знаете как е. Трудно се свиква с чуждо легло. Ще са ми нужни няколко дни, за да свикна.
Той отново кимна, без да казва нищо. Ариел осъзна, че очаква да го покани да влезе и се опита да измисли как би могла да отклони евентуалното му настояване, без да го обиди. В края на краищата Лусиен бе казал, че докато той търси Арманд, вниманието на Гейлън ще е заангажирано с нея. Това едва ли можеше да стане, ако предизвикаше гнева му.
— Вижте, Гейлън...
— Ариел, аз... — каза той едновременно.
И двамата спряха. Гейлън се усмихна извинително.
— Съжалявам. Кажете вие.
— Просто исках да кажа, че имам уговорена среща, така че след малко трябва да тръгвам.
— Разбирам. Махам ви се от главата. Просто исках да кажа, че вчерашното ви посещение в магазина ми достави истинско удоволствие и се чудех дали не бихте се съгласили да вечеряте с мен.
Ариел примигна, когато в ума й проблесна друго силно „Не!“. Този път не беше толкова изненадващо и тя се възстанови по-бързо.
