нещо. След това всичко се губеше в едно петно от странни образи, които не можеше да постави на фокус, като ми ли да свърже в последователност.
„Не всичко е замъглено“, подразни я вътрешния й глас, докато Ариел отиваше към печката.
„Не сме правили любов“, твърдо си рече тя. Дори Лусиен не можеше да бъде толкова долен, та да прави любов с нея и след това да я облече, за да може тя да си помисли, че нищо не се е случило. Беше просто сън и Ариел отказа да допусне каквото и да е друго.
На рафта бяха наредени половин дузина чаши за кафе. Тя напълни една от тях, обърна се към Лусиен и отпи от кафето. В този момент през лицето му премина изражение, което Ариел не успя напълно да определи, но поразително приличаше на облекчение. Изведнъж й се стори, че като го бе обвинила, че се опитва да я отрови, може би нараняваше чувствата му.
Откри, че предположението за наличието на деликатни чувства в Лусиен е трудно за преглъщане. Той сякаш имаше само една фасада — заплашителната. Всъщност единственото време, през което не се боеше от него, бе в сънищата й. Може би точно затова ги имаше. Може би единственият начин да се справи с истинския му образ бе като го прави по-човешки в подсъзнанието си.
„О, небеса! Почнах да правя същите любителски психоанализи като Джийн!“, отвратена си помисли тя.
Като се приближи към масата, тя седна срещу Лусиен. Той се взираше към нея с присвити очи и Ариел едва успя да си наложи да не се загърчи под изучаващия му поглед. Знаеше, че Лусиен се опитва да я сплаши и за нейно огорчение се справяше дяволски добре със задачата си.
Като реши, че най-добрата й защита ще бъде прякото нападение, тя го попита:
— Какво си намислил, Лусиен?
— Знаеш какво.
— Няма да ти дам кристала.
— Той не е свързан с брат ти.
Ариел сви рамене.
— Може би не е. Всичко, което знам е, че щом го докоснах, образа му се появи.
— Видяла си го, защото си казала името му.
— Това е само твое твърдение и докато не съм в състояние да го проверя, няма да ти дам кристала — заяви тя с решително повдигната брадичка.
Лусиен повдигна вежди.
— И как възнамеряваш да го провериш? Ще попиташ Гейлън дали е направил магия, която влиза в действие ако кажеш името на брат си?
— Не, разбира се — нетърпеливо възрази тя.
— Е, поне имаш някакви заченки на разум — язвително промърмори той.
Ариел при подигравката в стила, в който бе отправена. Лусиен беше разочарован и гневен и на негово място би се чувствала по същия начин, особено ако онова, което казваше за кристала, беше вярно.
— Ако кристала не е у тебе това... х-м-м... ще ти причини ли нещо?
— Ако питаш дали ще изпитам физическа болка — не.
— Но това... те ограничава, нали?
— Да.
— Щом кристалът е толкова важен за теб, защо не си го взе докато спях?
На челюстта му потрепна един мускул и Ариел почувства нежеланието му да отговори, но въпреки това Лусиен каза:
— Аз ти го дадох, значи ти трябва да ми го върнеш.
Ариел искрено се изненада от отговора му.
— И какво ще се случи, ако просто си го вземеш?
— Ще изгуби мощта си.
— О! — понеже не знаеше какво да каже, Ариел отпи глътка кафе. Изминаха няколко изпълнени с напрежение секунди, преди да събере смелост да попита: — Какво се случи снощи?
Лусиен се отпусна назад и преметна едната си ръка през облегалката на стола.
— Ако искаш да ти отговоря, трябва да бъде по-конкретна.
— Не мога да бъда по-конкретна — призна тя, като приглади косата си с ръка. — Помня, че пристигнах в къщата. Спомням си срещата с момичето и кучето. Помня как докоснах кристала и видях ужасния образ на брат си и след това спомените ми се загубват до... тази сутрин — излъга тя, тъй като не желаеше да признае за еротичния си сън. — Искам да знам какво се случи, след като видях брат си.
Ъгълчетата на устните му потрепнаха иронично, сякаш Лусиен знаеше, че Ариел лъже.
— Щом каза името му, образът му се появи и магията на Гейлън влезе в действие. Тя щеше да разруши ума ти, ако...
— Ако? — окуражи го Ариел, когато той изведнъж спря да говори.
Веждите му се сключиха в мрачна гримаса, но гласът му остана спокоен, докато отвръщаше:
— Ако не бе докоснала кристала и не ме бе призовала.
Ариел инстинктивно вдигна ръка към кристала, криещ се под ризата й. Щом го докосна, в ума й се се избистриха някакви образи. Тя лежеше на пода и се мъчеше да докосне кристала. Но в мига, в който успя, Лусиен се втурна в къщата и...
— По дяволите, Ариел, остави миналото на мира! — дрезгаво заповяда Лусиен.
Ариел рязко вдигна глава към него и щом погледите им се срещнаха, тя преглътна от страх пред дивия блясък в очите му и гневно стиснатите му челюсти.
Но колкото й плашещо да беше изражението му, Ариел го изгледа удивено.
— Ти си спасил живота ми!
— Разбира се, че те спасих — промърмори той. — Не бих искал някой простосмъртен да умре в дома ми.
Ариел изненадано примигна срещу него.
— Това твоята къща ли е?
— Тя е — или по-точно беше — домът на моето семейство — неохотно призна Лусиен. — Но това няма нищо общо със снощи.
Беше очевидно, че не иска да разговаря за къщата, което предизвика любопитството на Ариел. Искаше й се да разчопли въпроса, но реши, че момента не е подходящ.
— Добре, спасил си ме, а после какво?
— Сложих те в леглото и ти дадох приспивателна отвара за да спиш и да оздравееш.
При тези думи в ума на Ариел проблесна друг спомен и тя почувства как кръвта се оттегля от лицето й. В края на съня, през който двамата с Лусиен бяха правили любов, той й бе казал: „А сега спи, Ариел, за да оздравееш. Спи и оздравявай.“
Небесата да са й на помощ. Бяха правили любов!
Не, беше само сън!
Ами ако не е било сън? Ами ако...?
Тя тръсна рязко глава, отказвайки да позволи на мислите си да следват тази посока. Току-що Лусиен й бе казал, че й е дал сънотворно, което означаваше, че е била упоена. Вероятно е казал тези думи, докато й е давал отварата и тя просто ги е смесила с фантазиите си.
Като се облегна, тя впи очи в Лусиен. Искаше да му зададе един въпрос за Арманд, но го избягваше, защото се боеше от отговора.
Като пое дълбоко дъх, за да се окуража, тя попита:
— Образът на брат ми истински ли беше?
— Не знам — отвърна Лусиен, като вдигна ръката си от облегалката на стола и се наведе напред, така че да може да подпре лакти на масата. Взе чашата си в ръце, преди да допълни: — Интуицията ми подсказва, че образът му не е бил истинско отражение на физическото му състояние, а създадена от Гейлън картина с цел да те изплаши.
— Но ако е бил истински?
Лусиен я погледна със сериозно изражение.
— Ще се молим да не е.
