него.
Очевидно не това бе причината, поради което Лусиен се чувстваше още по-нервен. Гейлън беше прекалено умен, че да се подлага на ненужни рискове, а след като бе дръзнал да застане пред входната врата, значи е бил изплашен. Но от кого? От неизвестния магьосник? Сигурно беше така, защото нямаше друго разумно обяснение.
Това поставяше Ариел в още по-голяма опасност, тъй като, както подозираше Лусиен, Гейлън мислеше, че Ариел е свързана със загадъчния магьосник. Ако това беше вярно, тогава толкова по-важно бе Ариел незабавно да се подчинява на всяка негова команда.
За нещастие в момента тя се боеше повече от него, отколкото от Гейлън и Лусиен съзираше опасност в това положение. Като се вземеха предвид вродения чар на Гейлън и странностите на мозъка на простосмъртните, Ариел вероятно можеше да убеди сама себе си, че истинският враг е Лусиен и да се обърне за защита към Гейлън. За да бъде сигурен, че това няма да се случи, трябваше да намери начин да поправи сторено от избухването му.
Въздъхна още веднъж и понесе кошчето към камината. Тъй като не знаеше каква магия е скрил в розите Гейлън, Лусиен реши да изчака, докато Ариел излезе и да ги изгори.
Постави кошчето в огнището и тръгна към кухнята. Трябваше по някакъв начин да накара Ариел да разбере правилата на играта. Освен това трябваше да й втълпи да се пази от магьосници, които й даваха подаръци.
Глава десета
„Примири се с настоящото зло,
за да не дойде по-зло.“
Федър, „Басни“, книга 1, басня 2.31
Ариел се чувстваше бясна като лейди Макбет. Не можеше да спре да си мие ръцете. Осъзна, че е на ръба на истерията и си наложи да спре водата. След това се погледна в огледалото и едва успя да познае жената, която я наблюдаваше оттам. Беше толкова бледа, че приличаше на дух, а очите й бяха като на преследван — а може би на обладан от духове? — човек. И двете думи бяха подходящи за състоянието, в което се намираше.
— Трябва да се стегнеш — каза тя на образа си в огледалото.
За нещастие беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Все още виждаше пред себе си разгневеното лице на Лусиен и чувстваше как кристала се вледенява до кожата й. Припомни си заплахата му и настръхна.
„Тази игра е моя и ти ще я играеш по моите правила. Ако не искаш, тогава на Гейлън няма да му се налага да се безпокои заради тебе, защото за теб ще се погрижа самият аз. Ясно ли ти е?“
Според Ариел по-ясно нещо не бе чувала в живота си. Освен това осъзнаваше, че оставането й тук с Лусиен би било абсолютна лудост. Веднага, щом овладееше треперенето на коленете си, трябваше да се маха оттук.
„А с Арманд какво ще стане?“
Притвори очи, само за да види в клепачите си отражението на ужасния образ на Арманд, състарен и с празен поглед. Дали този образ беше истински? Изглежда, че Лусиен не мислеше така, но защо трябваше да му вярва? Възможно бе не Гейлън, а той да бе създал образът. Беше споменал, че къщата е негова. Изпрати я тук сама, а след това я натъпка с някакъв наркотик...
„По дяволите!“, отчаяно си помисли тя и отвори очи. Защо не можеше да си спомни какво се случи, след като видя Арманд? Защо всичко бе толкова неясно? Какво ли бе имало в онази „приспивателна отвара“, която й бе дал Лусиен?
Въпросите бяха прекалено много, а човекът, пазещ отговорите, само един — Лусиен Моргрет. През следващите няколко минути трябваше да реши дали да остане и да му се противопостави или ще бяга колкото и крака държат.
— Като че ли наистина имам право на избор! Няма начин да си тръгна без брат ми, ако ще да се бия с цяла орда магьосници начело с дявола — промърмори тя и отново се погледна в огледалото. Бузите й бяха започнали да възвръщат цвета си, а очите й придобиваха нормалния си поглед.
Като взе кърпата за ръце, Ариел пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Докато избърше ръцете си беше готова да се изправи срещу Лусиен. Имаше няколко въпроса, които се нуждаеха от отговори и първият от тях беше, защо изобщо бе изпратил Арманд в Сенктюъри.
Докато отиваше към кухнята реши, че вероятно това беше играта, която играеше Лусиен, но, доколкото разбираше, със замесването на Арманд той бе изоставил правилата, за да се добере на всяка цена до наградата. Нека Лусиен има по-голяма физическа сила и нека в добавка да разполага и с психична мощ, но Давид бе съборил могъщия Голиат с един изстрел от прашка. Значи тя също можеше да открие начин да победи Лусиен Моргрет.
Когато влезе в кухнята Лусиен седеше на същия стол, където го завари идването на Гейлън. На масата пред нейното място бе поставена обичайната й закуска — чаша портокалов сок и две филии препечен хляб, намазани с масло. Ариел замислено погледна Лусиен. Да не би това да беше пословичния последен обяд за осъдената жена?
Когато Лусиен й отправи еквивалента си на приятна усмивка, Ариел се настрои явно подозрително. Първо, чертите му бяха прекалено остри, че нещо, било дори усмивка, да промени обичайния им вид — опасни и заплашителни. Второ, той беше прекалено разгневен от нея, за да се успокои до такава степен за такова кратко време. Явно целеше нещо. Въпросът беше какво е то.
— Седни и яж, Ариел, а след това ще поговорим — окуражи я той. — Заклевам се, че не съм направил нищо на храната ти. Тя е така безопасна, сякаш е излязла от твоя хладилник.
Ариел изведнъж проумя, че всъщност закуската беше предложение за мир и почувства как останалия от свадата им страх изчезва. Това не означаваше, че вече не се боеше от него. Освен това със сигурност не му вярваше, но интуитивно знаеше, че в този момент не я грозеше опасност от негова страна.
Приближи се до масата, седна и се насили да започне да се храни. Не беше гладна, но тъй като възнамеряваше да обяви война на един магьосник, налагаше се да поддържа силите си. Освен това обичайността на процедурата й помагаше да успокои нервите си.
Напъха последния залък хляб в устата си и го прокара с остатъка от портокаловия сок. След това се облегна и погледна към Лусиен. Изражението и позата му бяха отпуснати, но Ариел чувстваше прикритото под тях напрежение.
След като отминаха няколко секунди стана очевидно, че Лусиен не възнамерява да наруши мълчанието, така че Ариел предприе първата стъпка с въпроса:
— Защо изпрати брат ми в Сенктюъри?
Лусиен се отпусна назад като нея. Кръстоса ръце пред корема си и каза:
— Не този въпрос е на първо място в главата ти, Ариел. Защо не ме попиташ онова, което наистина искаш да узнаеш?
— И какво е то?
— Дали наистина мога да чета мислите ти.
Ариел се намръщи, защото в момента най-много я безпокоеше точно този или поне подобен на него въпрос. Вече бе приела, че Лусиен чете мислите й, но дали знае всичките й мисли? Ако беше вярно, това беше силно обезпокоително. Това я караше да се чувства... ами, насилвана. Освен това означаваше, че борбата с него щеше да бъде безсмислена.
„Не!, възрази си тя сама. Няма нищо невъзможно.“
Опита се да избегне прекия отговор, като каза:
— Ако наистина мислех това, тогава ти вече си отговори на въпроса ми, нали?
— А отговорих ли? — отвърна той.
Ариел го изгледа замислено и по някакъв необясним импулс вдигна ръка към кристала.
— Какво правиш, по дяволите? — сопна се той, впил очи в ръката й, която кръжеше около мястото, където кристала се криеше под блузата й.
