— Щом си толкова вещ в четенето на мислите ми, значи няма нужда да ти казвам.
Веждите му се сключиха в свирепа гримаса, а погледа му се премести от ръката към лицето й.
— Не можеш да четеш мислите ми като докоснеш кристала.
— И защо трябва да ти вярвам?
— Защото е истина.
— Е, сигурна съм, че нямаш нищо против да се убедя сама.
Преди Лусиен да успее да възрази, тя сложи ръка върху блузата си. Дори през плата усети как мощта си пробива път през кристала и след това я заля плетеница от емоции — гняв, раздразнение и нещо близко до страх, макар да не беше достатъчно отчетливо, за да бъде наречено истински страх.
Дръпна ръката си от кристала почти веднага, след като го докосна. Емоциите бяха толкова мощни, че почти я смазаха и тя вдигна замислено поглед към Лусиен. Може би нямаше да успее да прочете мислите му, но определено можеше да разбере какви са чувствата му. В момента бяха доста непостоянни.
— Доволна ли си? — попита той с заплашително тих глас.
— За сега — отговори Ариел. — Колко често четеш мислите ми?
— Когато е нужно.
— И колко често е нужно?
Лусиен изпусна нетърпелива въздишка.
— Не чета мислите ти двайсет и четири часа в денонощието, Ариел. Повярвай ми, имам по-добри неща за вършене от валянето из преплетените меандри на мозъците на простосмъртните. Свързвам се с теб, когато искам да знам как се държиш при дадена ситуация, а когато разговаряш с Гейлън умовете ни се свързват автоматично.
— Искаш да кажеш, че когато съм с Гейлън ти знаеш всичко, което казваме и правим? — когато Лусиен кимна утвърдително, Ариел недоверчиво поклати глава. — Какъв си ти всъщност? Нещо като маниак, надзъртащ през ключалките, само че посредством телепатия?
— Аз съм твой защитник! — обяви безстрастно Лусиен.
Той е неин защитник? Ариел предпочиташе да има за пазач доберман-пинчер. На него поне човек може да му сложи намордник.
Като се размърда в стола си, тя попита:
— Защо умовете ни се свързват автоматично, когато съм с Гейлън?
Лусиен сложи ръка върху масата и започна да барабани с пръсти по дървото.
— Не мислиш ли, че изчерпахме темата?
— Отклоняваш въпроса ми. Това ми подсказва, че не сме изчерпали темата. Защо се свързваме автоматично?
— Само по този начин мога да те защитавам.
— Не това беше въпроса ми и ти го знаеш.
— Какво искаш от мен, по дяволите? — изръмжа Лусиен, като скочи от стола и започна да обикаля из стаята, досущ тигър в клетка.
Кристалът започна да се затопля и инстинктът за самозащита на Ариел включи червените светлини. Макар все още да искаше да разнищи този въпрос, тя реши засега да го изостави. Вместо това попита:
— Защо изпрати брат ми в Сенктюъри?
Лусиен замръзна при този въпрос. Преди бе успял да го отклони, но сега не само трябваше да отговори, но трябваше да каже истината. След като го стореше, Ариел щеше да зададе още въпроси и когато свършеше разпита й, вероятно щеше да знае всичко.
Проклятие, проклятие, трижди проклятие! Защо й беше дал кристала? Само ако можеше да върне времето обратно до този момент...
Наложи си да спре този ход на мислите си. Нямаше смисъл да си губи времето със самообвинения. Не можеше да върне времето назад, а дори да можеше, не би сторил нещо друго. Ариел имаше нужда от кристала като емоционална поддръжка, а без нея той нямаше да се върне на земите на сборището. В крайна сметка само това имаше значение. Ако се измъкнеха живи от тази каша можеше просто да й направи магия, която да изтрие всичките й спомени, свързани с него
„С изключение на факта, че с всяка истина, която й даваш, ти губиш в нейна полза частица от душата си, а връзката ви става все по-силна и по-силна. Какво ще стане ако изтриеш паметта й? Дали ще бъде същото като да загубиш спътницата си в живота? Дали няма на практика да се превърнеш във вдовец, предопределен да прекара остатъка от живота си, страдайки от скръб и отчаяние, че е претърпял такава загуба?“
Лусиен не можеше да си наложи да обмисля подобен въпрос, така че седна на масата и заяви:
— Може би е време да ти разкажа всичко.
Точно това искаше Ариел — да знае всичко. Но щом срещна пронизващия поглед на Лусиен, нещо й подсказа, че последното, което иска е да чуе изповедта на един магьосник, отритнат от своите.
— Проклятие. Откъде да започна? — промърмори Лусиен.
— От началото — предложи Ариел.
— Историята е дяволски дълга, защото започва преди повече от триста години.
— Мисля, че имаме достатъчно време, Лусиен. Единственият ми ангажимент е обеда с Гейлън и колкото повече знам преди срещата с него, толкова по-добре.
— Знанието не е оръжие, което можеш да използваш срещу Гейлън. Поне тези знания, които смятам да ти дам — мрачно рече Лусиен.
— Всяко знание е по-добро от невежеството — посочи тя.
Лусиен сви рамене.
— Може би си права.
— Да се върнем триста години назад. Какво се е случило тогава?
Той подпря лакти на масата и затъркаля празната чаша между ръцете си.
— Всъщност трябва да се върнем много по-назад. Както то казах вчера, можем да проследим корените си до времето на друидите. Състоим се от тринайсет сборища и всяко сборище има тринайсет фамилии. Подобно на друидите сме били пророци и лечители, и смъртните са ни почитали. След това дошли римляните и се захванали да ни унищожават. Това било началото на, както се оказало, многовековни гонения. Преследването на вещици достигнало връхната си точка по времето на инквизицията и когато спряло ние сме били намалели многократно и сме се криели постоянно. В началото на седемнайсети век се събрал съветът на висшите свещеници — продължи той. — Повечето от тях чувствали, че ако расата ни иска да оцелее тя трябва да се крие непрестанно. Но един от висшите свещеници обявил, че имал видение за една нова земя, която щяла да бъде наречена Америка. В тази нова земя било възможно да се основат тринайсет колонии и щяла да господства свобода на религиите. Мистичното значение на това видение било ясно — ние сме тринайсет сборището, всяко от по тринайсет семейства. Емиграцията в страна, в която щяло да има тринайсет колонии можела да се разтълкува само като добра поличба.
Лусиен спря и погледна към Ариел. Тя го гледаше очарована.
— Продължавай.
Той кимна и продължи:
— Разбира се някои висши свещеници се отнесли недоверчиво или предпазливо към тази идея. Ако това наистина било решението на проблемите им, тогава защо само един от тях имал видение? Последвали буквално години спорове, но след това узнали, че първите заселници се приготвят да отплават за Америка. Най-сетне стигнали до споразумението да изпратят по едно семейство от всяко сборище заедно с пионерите. Решено било, че ако тези фамилии успеят да съжителстват в мир със заселниците в продължение на сто години, тогава останалата част от сборищата може да емигрира за новите земи. Повече от седемдесет години те живели в хармония с заселниците и като че ли най-сетне били намерили мястото, където да могат да живеят в мир и безопасност. Но след това започнала истерията срещу вещиците в Масачузетс. Случило се толкова бързо и неочаквано, че не успели да се върнат в Европа, където щели да заживеят отново със сборищата си, така че избягали на това място и основали Сенктюъри.
Ариел удивено поклати глава.
— И от тогава сте тук? — когато Лусиен кимна утвърдително, тя попита: — Как сте успели да се криете
