Яростта нахлу в очите му.
— Предизвикваш ме, Ариел.
— О, повярвай ми, Лусиен, още дори не съм започнала да те предизвиквам — отвърна тя и ядно тръсна глава. — Освен това мисля, че ще е справедливо да те предупредя, че ако с брат ми се случи нещо, ще съжаляваш, че ще си имаш работа с мен, а не с Гейлън.
Лусиен промърмори някаква ругатня и се отдръпна от масата. Обърнал гръб към нея, с ръце на кръста, той няколко пъти пое дълбоко дъх.
За нейна изненада, когато се обърна с лице към нея, огъня в очите му беше изгаснал, макар топлия допир на кристала до кожата й да й подсказваше, че още е гневен.
Изведнъж устните му се изкривиха в пародия на усмивка.
— Това обещание ли беше? Ако с брат ти се случи нещо, наистина ли ще си имам работа с теб, а не с Гейлън?
— Можеш да бъдеш сигурен — твърдо заяви тя.
— Добре — Лусиен седна на стола си и посочи към нейното място. — Седни, моля те. Искам да ти кажа какво трябва да правиш, когато се наложи да си имаш работа с Гейлън.
Ариел го изгледа подозрително. За някакви секунди се бе променил от гневен в почти любезен. Искаше й се да докосне кристала, за да усети какви са истинските му емоции. Но като си спомни какво въздействие й бяха оказали предишния път, тя реши този път да разчита на изражението му.
Седна, кръстоса ръце пред гърдите си и каза:
— Слушам.
Лусиен кимна.
— Първото правило е: никога не приемай подаръци от Гейлън, независимо колко незначителни изглеждат. Каквито и да са, той ще им направи магия и мога да ти гарантирам, че когато магията влезе в действие, ефекта й няма да е приятен. Не мога да изкажа с думи колко важно е това, Ариел.
— Добре, Лусиен. Няма нужда безкрайно да повтаряш едно и също нещо — промърмори тя.
Лусиен повдигна вежди при остроумието й, но реши да не му обръща внимание и продължи:
— Второто правило е, че никога не трябва да се срещаш с него нощем. През нощта сме най-силни и тогава ще бъдеш изложена на най-голям риск. При първото докосване на нощта трябва да бъдеш в тази къща и трябва да останеш тук до изгрев слънце.
Ариел го погледна несигурно.
— Трябва ли освен това да нося огърлица от чесън, дъбов кол и шише светена вода?
— Не се шегувам! — предупреди я той, а в очите му отново проблесна гнева. — Ако не възнамеряваш да се отнасяш сериозно към съветите ми, можеш да забрави брат си, защото ще си опаковам нещата и ще се махна оттук.
Един поглед към решителното му лице бе достатъчен да убеди Ариел, че Лусиен говори сериозно.
— Извинявай, Лусиен. Ще следвам указанията ти. Просто ми прозвуча като долнопробен филм на ужасите.
— Де да имаше този късмет — отвърна злокобно той. Очевидно почувства, че извиненията й са искрени, защото продължи: — Третото правило е, че никога за нищо не трябва да каниш Гейлън. Не го кани в къщата. Не го кани на обяд. Не го кани да се разхождате по тротоара. С други думи, не го кани и точка. Винаги, когато отправяш покана към един магьосник, ти му даваш частица контрол над самата себе си. Гейлън е висш свещеник, което означава, че има огромна мощ. Ако му дадеш дори най-слаб контрол над себе си, можеш да унищожиш всичките ни шансове да спасим Арманд.
Лусиен спря, като че ли й даваше време думите му да попият. След това продължи:
— Последното правило е, че изброеното важи за всички в Сенктюъри. Не можеш да вярваш на никого, Ариел, дори на децата. Всички в сборището са обвързани с клетвата си за лоялност към Гейлън и ако той не може да те достигне сам, ще се опита да си проправи проход към теб посредством някой друг. Имаш ли въпроси?
— Не — отговори Ариел.
— Сигурна ли си?
— Разбира се, че съм сигурна — въздъхна тя. — Може да съм простосмъртна, Лусиен, но не съм глупава. Разбрах много добре какво ми казваш. Просто трябва да казвам не на всичко и на всички и нещата ще бъдат наред.
— Точно така.
Ариел стана права.
— Е, след като изслушахме една лекция между другото, мисля, че трябва да тръгвам.
Лусиен също се изправи.
— А-ха.
Макар да знаеше, че звучи глупаво, но Ариел изведнъж почувства неохота да тръгва.
— Предполагам, че по-късно ще се видим.
Лусиен мушна ръце в джобовете на панталоните.
— А-ха.
— Трябва ли да пазарувам нещо от града? Нещо за ядене?
— Имаме достатъчно за няколко дни.
— Добре. Тогава до скоро.
Почти беше стигнала до вратата, която Лусиен я повика.
— Ариел?
— Да? — отвърна тя и се обърна към него.
— Кристалът е у теб, ако ти трябвам за нещо. Но помни, че не е достатъчно да го докоснеш. За да дойда трябва да ме призовеш. Не го забравяй.
— Няма — макар да знаеше, че би трябвало да приключи разговора дотук, тя не се сдържа и добави: — Мисля, че стана по-добре, като задържах кристала у мен.
Нещо проблесна в очите му, но отмина толкова бързо, че Ариел не успя дори да започне да разбира каква беше тази емоция.
В гласа му прозвуча странна грубост, докато казваше:
— Предполагам. Внимавай и спазвай указанията ми.
След това се завъртя на пети и излезе през задната врата. Ариел тревожно поклати глава, докато го гледаше как се скрива. Колкото повече беше край Лусиен, толкова по-малко му вярваше, но все пак в него имаше нещо, което я караше да се чувства... всъщност не знаеше как се чувства.
Обаче това, което знаеше, бе, че тя и Арманд бяха станали пешки в една тристагодишна семейна вражда. За нещастие не знаеше дали е избрала правилната страна, а за да го разбере имаше само един начин — да изслуша версията на Гейлън.
Като въздъхна тежко още веднъж, Ариел реши, че засега е по-добре да си има работа с Лусиен — дявола, когото познаваше, отколкото да залага всичко на карта с Гейлън и тръгна към спалнята, за да вземе чантичката си.
Глава единадесета
„Не е добро! Подушвам подло дело!“
У. Шекспир, „Хамлет“, 1.2.254
Лусиен знаеше, че трябва да стои надалеч от къщата, докато Ариел се върне. Тя го бе изкарала от кожата му и Лусиен чувстваше, че само като стои далеч от нея ще успее да възвърне самообладанието си.
Като седна под вековния дъб, той разсеяно погали Оумен, която се бе присъединила към него. Само след десет минути почувства, че силата на кристала започва да отслабва и разбра, че Ариел беше излязла от къщата. Освен това знаеше, че колкото по-надалеч от него отиде тя, толкова по-малко сила щеше да има самият той. Прободе го безпокойство. Отново щеше да бъде с вързани ръце, а Лусиен ненавиждаше това чувство.
