И, докато още се чувстваше загрижен, той си спомни думите на Ариел: „ Мисля, че стана по-добре, като задържах кристала у мен.“
Едва след като тя бе изказала тези думи, Лусиен осъзна, че наистина беше по-добре кристала да е у нея. Докато кристала беше в Ариел тя можеше да призове Лусиен в мига, в който й потрябваше. Разбира се, той не беше сигурен какво точно ще направи, ако Ариел го повика. Да предизвиква Гейлън без кристала би било равностойно на нападение срещу картечно гнездо с бейзболна бухалка.
Ето защо бе наложително колкото е възможно по-скоро да открие Арманд Дантес, но Лусиен нямаше никаква представа къде да го търси. Още по-объркващ беше въпросът, защо изобщо Гейлън беше затвори Дантес. Всичко, което Гейлън можеше да му стори, бе да му направи заклинание, от което Арманд да забрави всичко, което е видял или правил в Сенктюъри. Тогава защо Гейлън го беше пленил? Какво би могъл да иска от Арманд? Лусиен знаеше, че Гейлън иска нещо. Това беше единственото възможно обяснение на действията му.
Неспокойните му мисли бяха прекъснати от нервното мяукане на Оумен, последвано непосредствено от ясното пращене на светкавицата, съпровождаща правенето на магия.
Лусиен обърна рязко глава към къщата и видя как светкавицата я обгръща. Обхвана го ужас, щом разбра какво ставаше. Изглежда, че на розите на Гейлън бе направена магия, която се задействаше със закъснение. По дяволите! Защо не ги бе изгори, докато имаше тази възможност?
„Защото искаше да защитиш Ариел.“
Сега вече истински разбра колко опасен можеше да бъде инстинкта му да я защитава. Поставяше безопасността й преди разумното магьосническо поведение и сега виждаше какви можеха да бъдат страхотните последици от подобен избор.
Щом светкавиците изчезнаха, Лусиен побърза към къщата. Подозираше какво ще намери и когато стигна до кошчето, в което бе хвърлил розите, откри, че е бил прав. Всичко останало от тях беше шепа пепел. Изруга цветисто. Сега в къщата имаше магия, пусната на свобода и без кристала нямаше да успее да я проследи. Това означаваше, че трябваше да отложи търсенето на Арманд, защото не искаше да напуска къщата, преди Ариел да се е върнала. В мига, в който тя прекрачеше прага, щеше да бъде в опасност, а Лусиен искаше да бъде тук, за да я защити.
Като прекара пръсти през косата си, Лусиен се закле, че щом Ариел се върне ще си вземе кристала, дори ако за тази цел трябва да я съблазни.
Ариел поклати удивено глава, докато караше през Сенктюъри. Беше малко преди десет в четвъртък сутринта и улиците вече бяха претъпкани с туристи. След изслушаната история на Лусиен й хрумна идеята, че може би сборището използваше някаква „магия“, за да предизвика такъв наплив от туристи.
Отново й се наложи да паркира край магистралата. Докато вървеше по оградения с дървета път, Ариел с удоволствие си помисли, че градът не бе пожертвал вековните дървета заради места за паркиране. Тя обичаше дърветата, особено старите дървета, които се извисяваха над останалите. Според нея унищожаването им в името на прогреса беше истински грях.
Щом навлезе в същинската част на града, тя реши, че преди всичко трябва да намери телефон и да се обади на Джийн. Беше прекосила половината от първата пряка, когато чу да я вика женски глас:
— Ариел! Почакай!
Ариел изплашено спря. Първата й мисъл бе, че я вика Корин Мороу от агенцията за недвижимо имущество. Какво трябваше да прави, ако Корин настоеше да отиде с нея в офиса и да попълни формуляра за вземане на къща под наем?
Проклятие! Трябваше да се досети за тази възможност и да попита Лусиен какво да прави при подобен случай.
Когато се обърна, установи, че не Корин я бе приветствала. Невярваща на очите си, тя вида Шана Морган да бърза към нея по тротоара. Шана беше обута в сандали и облечена в дълга до под коленете пола, боядисана във всички цветове на дъгата и омотан около главата й тюрбан в подходящ цвят. Блестящата червена селска блуза разкриваше стройните й рамене. Освен това си бе сложила дузина гердани, а двете й ръце бяха покрити от китките до лактите с подрънкващи гривни.
Ариел не можа да подтисне завистта си. Ако тя се опиташе да се облече по този начин, щеше да изглежда така, сякаш се е маскирала за Деня на вси светии. А Шана изглеждаше красива, екзотична циганка.
— Забележителни дрехи — отбеляза тя, щом Шана я застигна.
Шана се изсмя.
— Много тактично казано, Ариел, но няма нужда да жалиш чувствата ми. Знам, че изглеждам глупаво, но днес е денят, в който предсказвам бъдещето, а на туристите им допадам в този вид.
— Не изглеждаш глупаво — увери я Ариел, а след това попита. — Бъдещето ли предсказваш?
Шана направи иронична гримаса.
— Само когато мога да изкарам пари от това. Но се радвам, че те срещнах. Искаш ли да обядваме заедно?
Ариел извинително поклати глава.
— Съжалявам, но имам уговорен обяд с Гейлън Морган.
— С Гейлън? — ахна Шана.
— Нещо нередно ли има в това?
— Не, разбира се — побърза да отговори Шана. — Просто Гейлън не се... х-м-м... среща с много жени.
Ариел я изгледа замислено. Дори да беше вещица, Шана изглеждаше приятелски настроена. Можеше да се окаже добър източник на информация. Ариел само трябваше да подходи към нея внимателно.
— Така ли? Мислех си, че красив мъж като Гейлън сигурно има натоварена програма — каза тя.
— Намираш Гейлън за красив?
— Не мислиш ли, че е красив?
— Нека просто кажем, че не отговаря на представата ми за любовника от сънищата ми?
Ариел се сепна от думата, която избра Шана. „Любовника от сънищата ми“ беше прекалено близо до собствените й фантазии за Лусиен.
Като си каза, че Шана е употребила тази фраза като чисто съвпадение, тя попита:
— Знаеш ли къде има телефонен автомат?
— Ами, има един в ресторанта, но се намира близо до видео-игрите. Боя се, че е прекалено шумно, за да чуеш мислите си, да не говорим за разговор по телефона. Ако искаш можеше да ползваш телефона в магазинчето, където предсказвам бъдещето.
Ариел се поколеба. Лусиен ясно й бе заявил, че не трябва да се доверява на никого. Възможно бе Шана да работи за Гейлън. В този случай щеше да бъде по-добре, ако използваше обществен телефон. Но ресторантът също щеше да е пълен с подслушвачи от сборището, които щяха да чуят всяка нейна дума, защото щеше да се наложи да крещи, за да бъде чута. Ако не изпадаше в подробности по време на разговора с Джийн, нямаше проблем да използва телефона на Шана.
— Е, ако няма да те обезпокоя много, ще ти бъда благодарна да използвам телефона ти — рече Ариел. — Разговорът е междуградски, но ще бъде за моя сметка.
— Няма проблеми.
Докато вървяха към магазинчето й, Шана отново поде разговора.
— Чух, че си от Филаделфия.
— Да, оттам съм
— Сигурно е чудесно да живееш в голям град.
— Има си предимства, но, честно казано, бих предпочела да живея в малък град като този.
Шана я погледна така, сякаш Ариел току-що бе изгубила ума си.
— Сигурно се шегуваш. Искам да кажа, погледни това място. Всеки ден виждаш същите неща и същите хора, а ако искаш да имаш развлечения, просто ги забрави.
— Но в живота ти има някакво постоянство и чувство за принадлежност към нещо, а за това може да се говори много — посочи Ариел.
— Лично аз бих предпочела малко вълнения — промърмори Шана, като спря пред една сграда. —
