— Служи за маса — отговори той. — Тази пещера е нещо като средище на обществения живот в Сенктюъри. Организираме тук забави и събрания, а понякога и венчавки.
Ариел можеше да си представи как би изглеждала една сватба в тази пещера. Мястото беше идеално за размяна на клетви за вярност. Пещерата криеше нещо... мистично, почти свято.
— Изненадана съм, че пещерата не е отворена за туристите — отбеляза тя. — Сигурна съм, че хората ще са повече от желаещи да я разгледат.
— Мислихме по тази възможност — отвърна Гейлън. — След това решихме, че пещерата е твърде специална, за да оставим туристите да се разхождат през цялото време напред-назад. Искаш ли да обядваме тук? Ще изтичам за няколко минути до града и ще донеса нещо.
„Не!“, извика Лусиен.
Ариел сепнато примигна. Лусиен бе запазил мълчание толкова дълго, че бе забравила за присъствието му в ума й.
— Аз... ъ-ъ мисля, че няма нужда, Гейлън. Макар мястото да е красиво, боя се, че изпитвам нещо като клаустрофобия. Трябва да изляза навън.
— Разбирам. А какво ще кажеш да си направим един пикник на поляната?
„Не!“, отново извика Лусиен.
Ариел погледна часовника си.
— Съжалявам, Гейлън, но времето ми за обяд е ограничено. Боя се, че тази малка разходка, колкото и приятна да беше, изразходи по-голямата част от обедната ми почивка. Може би някой друг път.
— Разбира се — усмихнато промърмори Гейлън, макар Ариел да бе готова да се закълне, че в очите му проблесна искрица разочарование. — По-добре да тръгваме, за да успееш да хапнеш нещо, преди да тръгнеш.
След като излязоха от пещерата и тръгнаха към града, Гейлън поднови разговора.
— Знаеш ли, Ариел, ще ми бъде много приятно да се обадя в антикварните магазини из околността и да проверя къде имат стари книги. Дори мога да те откарам дотам. Ще ти спести известно време.
„Не приемай предложението му!“
— Много любезно, Гейлън, но ако собствениците на магазините разберат, че самата аз съм търговец, едва ли ще бъдат толкова въодушевени да търгуват с мен. За сега предпочитам да запазя инкогнитото си.
— Щом смяташ така.
— Така смятам.
Последваха няколко минути мълчание, преди Гейлън неочаквано да попита:
— Ариел, женена ли си?
Ариел се изненада от неочаквания му въпрос и отговори механично:
— Не, защо?
— Просто ми се струваш... напрегната в мое присъствие. Помислих, че може би е нещо свързано с личния ти живот — Гейлън мушна ръце в джобовете на панталоните си и се усмихна глуповато. — Извинявай. Прозвуча егоистично, нали? Нямах предвид това. Освен това усетих, че се държа прекалено напористо. Моля да ме извиниш, ако съм те обидил. Надявам се това да не те настрои срещу мен, защото наистина бих искал да се опознаем.
Ариел го изгледа внимателно. Изглеждаше и звучеше искрено, но се усещаше някаква прикрита емоция, която не можа да идентифицира. Не беше гняв, но имаше същия остър привкус и това я караше да се чувства нервна.
— Не е нужно да се извиняваш, Гейлън. Не си ме обидил и аз също искам да се опознаем. Може би ти изглеждам напрегната, защото съм на делово пътуване, а не на екскурзия. Трябва да поставям работата на първо място, а удоволствията на второ.
— Напълно те разбирам — увери я той.
Почти бяха стигнали до ресторанта, когато Гейлън неочаквано спря и намръщено се загледа в нещо на отсрещния тротоар. Ариел проследи погледа му, но не видя нищо друго, освен обичайната тълпа туристи.
— Извини ме за миг, Ариел — каза той, като я остави на тротоара и прекоси улицата. Скри се в сградата, в която Ариел още не беше влизала. Не се виждаше никакъв белег, който да подсказва какво представлява зданието.
Изминаха почти пет минути, преди Гейлън да се върне. Изглеждаше обезпокоен, докато казваше:
— Съжалявам, Ариел, но ми се налага спешно да свърша нещо. Мога ли да си запазя правото друг път да те поканя на обяд?
— Разбира се. Надявам се, че не е нищо сериозно.
Гейлън се усмихна, но си личеше, че се насилва.
— Не е нищо сериозно, но е важно. Трябва веднага да се занимая с него. Може би ще се видим утре.
— Вероятно ще съм тук някъде.
— Много добре. Отбий се в магазина, ако ти се отдаде възможност.
Докато Гейлън бързаше надолу по улицата, Ариел се намръщи замислено. Определено ставаше нещо и тя усещаше, че е по-сериозно, отколкото го бе представил Гейлън. Помисли си дали да не го проследи, но след това се отказа. Докато не откриеше дали не е замесен в изчезването на Арманд, не можеше да си позволи да го настройва срещу себе си, а точно това щеше да се случи, ако я хванеше, че го следи. Изпусна смирена въздишка и се насочи към ресторанта. Трябваше пак да опита да се обади на Джийн.
Опашката в ресторанта бе намаляла малко, но тумбата хлапета край видео-игрите сякаш бе станала още по-голяма. Преди да тръгне към телефона, Ариел огледа тълпата с надеждата да види онзи непознат мъж. Не беше тук и тя разочаровано поклати глава. Кой беше той и защо бе избягал от нея?
Проправи си път до телефона. Няколко минути по-късно тя грижливо набра телефона с офиса си и се свърза с домашния си телефонен секретар. Като изруга под носа си, тя окачи слушалката. След това неочаквано й хрумна нещо. Само с Джийн ли не можеше да се свърже или беше изолирана от целия свят?
Като извади четвърт доларовата монета от процепа, тя набра нула и зачака обаждането на оператора. Можеше да накара оператора да избере номера вместо нея. Не можа да повярва, когато отново се обади собствения й телефонен секретар. Тресна слушалката. Сега беше сигурна, че е дело на Лусиен. Как смееше да я откъсва от външния свят! За какъв се мислеше той?!
„За магьосник, ето за такъв“, каза един вътрешен глас.
— О, я млъквай! — изръмжа тя, докато отиваше към вратата, с намерението щом се върне в къщата да прати Лусиен по дяволите.
Лусиен стоеше скрит сред дърветата и чакаше завръщането на Ариел. Чувстваше, че мощта на кристала се засилва, следователно нямаше нужда да чака дълго.
Оумен, който бе проучил околността и я бе обявил за безопасна, за да може Лусиен да излезе навън, изведнъж се появи в краката му. Изръмжа, съобщавайки му, че отново беше прегледала околността и пак не бе открила някой, който да наблюдава къщата.
Лусиен предполагаше, че трябва да бъде доволен от факта, че къщата не е под наблюдение. Така по- лесно можеше да я спре да не влиза вътре. Но факта, че Гейлън не бе оставил някой на пост, потвърждаваше, че магията, която я очакваше вътре, наистина беше силна. Нещо по-лошо — Лусиен имаше неприятното предчувствие, че знае от кой тип магии беше и ако беше прав, тогава бе още по-наложително да си вземе кристала от Ариел.
Когато тя най-сетне пристигна, Лусиен побърза към колата и отвори вратата от другата страна. Ариел сепнато извика, щом той се качи и след това го изгледа свирепо.
— По дяволите, Лусиен! Ако още един път ме стреснеш така ще те ударя по носа! — изкрещя тя.
— Съжалявам — каза той без капчица разкаяние. — Трябва да поговорим.
— И аз мисля така — гневно каза тя, като разкопча предпазния колан и се извърна към него. — Как смееше да ме откъсваш от външния свят!
Лусиен повдигна вежди.
