насочила към мястото, където миризмата е най-силна. Тъй като Ариел бе прекарала само една нощ тук, това място можеше да бъде само спалнята й. Не само бе спала там, но и държеше в нея личните си вещи.
Побърза към спалнята й. Щом влезе вътре, Лусиен затвори вратата и направи заключващо заклинание над нея и над прозореца. Ако магията беше вътре, сега беше в капан.
Долови слабо движение с крайчеца на окото си и се обърна към него. Магията се плъзгаше по пода и след това се мушна под леглото. Беше толкова малка и незабележима, че Лусиен не можа да разбере на какво прилича, но местоположението й беше всичко, от което се нуждаеше.
Стисна кристала по-здраво и се усмихна триумфално. Свободната магия беше подвижна и никога не се задържаше на едно място повече от няколко секунди. Енергията й я държеше в непрестанно движение.
Започна заклинанието, което щеше да я развали в мига, в който се покажеше пред очите му и ахна недоверчиво, когато магията изведнъж изскочи изпод леглото и се хвърли право към него. Какво ставаше, по дяволите? Магията беше предназначена за Ариел, нали?
Точно преди да го достигне, той се наклони настрани и тя продължи към стената, където се блъсна с такава сила, че ушите на Лусиен писнаха. След това избухна в яростен пламък.
Лусиен отстъпи несигурно назад, докато гледаше как от разпръснатите молекули се оформя древен, озъбен демон. Не беше по-голям от мишка, но беше толкова зъл, че изпълни стаята с отвратителна смрад.
В този миг Лусиен разбра извън всяко съмнение, че Гейлън се занимава със Старите магии. Само тяхното магическо изкуство се занимаваше с тъмната страна на природата, което беше основната причина да бъде забранено за практикуване от висшия съвет. Въпреки, че народът на Лусиен смяташе, че за да се поддържа равновесието в природата са нужни освен силите на светлината и силите на мрака, мрачната мощ трудно се поддаваше на направляване и в зли ръце можеше да стане опасна.
Ето защо простосмъртните я наричаха Черна магия. Именно тя бе дала началото на лова на вещици.
Докато се опитваше да реши какво да прави, Лусиен осъзна, че магията, която бе вплел в гривната на Ариел нямаше да успее да я спаси от този ужас. Напротив, щеше да бъде цяло щастие, ако успееше да се измъкне жив оттук, защото нито една от стандартните магии не се отнасяха до заклинанията за демони.
Изведнъж в ушите му прозвуча гласът на дядо му:
„Злото е коварно състояние на ума. Единственият начин да се превърне в реалност е ако някой признае съществуването му. Ако някога се срещнеш със злото в магическа форма, съсредоточи вниманието си върху най-чистата форма на добро, която познаваш и откажи да повярваш, че злото съществува. Ако то не може да те убеди, че е истинско, ще трябва да се върне там, откъдето е дошло.“
Лусиен стисна кристала с две ръце и насочи ума си в търсене на най-чистото добро, което познаваше. С изненада видя в ума му да се оформя образа на Ариел, но след това осъзна, че безусловната й любов към брат й беше най-чистото добро, което някога бе познавал.
Съсредоточи се върху образа на Ариел и отказа да слуша демона, който го придумваше, като му обещаваше несметни богатства и плътски наслади, ако само признае съществуването му. Щом демона видя, че няма да постигне нищо с убеждения, той премина към заплахи за мъчения и толкова отвратителна смърт, че Лусиен настръхна целия и плувна в пот. Но не откъсна вниманието си от Ариел и чистата й любов към брат й.
Измина сякаш почти цяла вечност, преди демона да зареве от болка и да се загърчи в агония. Лусиен отвори очи и го видя, че е започнал да се разпада. Беше го победил! Но мисълта едва се бе мярнала в ума му, когато демона отново започна да се оформя.
„Все още е жив!“, осъзна в ужас Лусиен, щом демонът се хвърли към него.
Лусиен отскочи встрани и едва успя да го отбягне, но демонът зави във въздуха и, без да се докосва до земята, отново се насочи към него. Гмурна се към гърлото му, но Лусиен сви ръка в юмрук и го стовари върху него с цялата си сила. Ударът отхвърли демона в другия край на стаята, където той се блъсна в стената и почти се разпадна, преди да започне отново да приема формата си.
Едва тогава Лусиен разбра, че демонът вече не беше жив. Когато бе отворил очите си, той бе признал физическото му съществуване. Обаче не бе го признал духовно, така че все още съществуваше възможност да го победи.
Без да дочака да види какъв ще бъде следващия ход на демона, Лусиен затвори очи и стисна кристала. Съсредоточи се върху Ариел и брат й, и започна да напява:
— Не си истински! Не си истински!
Само така можеше да се сдържи да не отвори очи, щом почувства, че демонът се стоварва в скута му и започва да лази по тялото му. Когато стигна до раменете му Лусиен се тресеше от отвращение и истински ужас. Но продължаваше да държи във фокуса на ума си Ариел, дори когато почувства острите нокти на демона върху шията си, а вонята му стана така силна, че не можеше да си поеме дъх.
И отново измина почти цяла вечност, преди демона отново да се замята в агония и да закрещи от гняв. Лусиен почти оглуша, тъй като шумът беше прекалено близо до ушите му. Продължи да стиска очи дълго след като писъците бяха стихнали.
Когато най-накрая ги отвори, нямаше никакъв признак, че демона изобщо е бил в стаята. Беше изчезнала дори вонята му и Лусиен се убеди, че този път наистина е успял да го победи.
Не, поправи се той, като прекара през треперещите си пръсти през косата си. Беше го победила Ариел, а Лусиен се убеди, че любовта към брат й беше сила, която трябваше да се зачита.
Ариел беше като болна от безпокойство за Лусиен. Той беше в къщата вече почти час. Колко време му трябваше, за да открие магията?
Излезе от колата и се заразхожда покрай нея, опитвайки се да реши дали трябва да му се притече на помощ. Не че знаеше нещо за магиите, да не говорим за проследяването и обезвреждането им. Ако сега нахлуеше вътре, можеше да провали всичко. Можеше да си представи каква би била реакцията на Лусиен тогава.
Облегна се на колата и си каза, че се безпокои ненужно. Лусиен не правеше нищо опасно. За Бога, та той преследваше една любовна магия, а не някакъв демон! Просто й се искаше да бе употребил телепатичните си възможности, за да я извести, че е добре. Сякаш че желанието й бе магическо, защото Лусиен изведнъж отвори вратата и излезе от къщата.
— Хвана ли магията! — попита Ариел, като се забърза към него.
— Да — отвърна той и отстъпи встрани, за да я пропусне.
— Продължи толкова дълго. Започнах да се притеснявам — каза му тя, докато Лусиен затваряше вратата след нея. След това той се обърна към нея, свали кристала от шията си и й го подаде.
Ариел се сепна. При все че Лусиен й бе казал, че ще й върне кристала, тя не бе предполагала, че ще се окаже толкова лесно. Честно казано, мислеше, че ще й се наложи да го помоли за кристала.
Като го взе от ръката му, тя му се усмихна и промуши синджира през главата си.
— Благодаря, Лусиен.
— Не е нужно да ми благодариш — скован рече той. — Казах ти, че ще ти го върна, а аз винаги държа на думата си, дори ако това означава да дам нещо, което по право е мое.
Ариел почувства, че Лусиен все още е раздразнен от отказа й да му даде кристала и побърза да смени темата.
— Разкажи ми за магията. Къде я откри?
— В спалнята ти — отговори той.
Ариел не се изненада. Какво по-добро място за криене за една любовна магия от спалнята?
— Имаше ли проблеми с развалянето й?
— И двамата не сме обядвали. Какво ще кажеш да отидем в кухнята и да хапнем нещо? — предложи той.
Отбягваше въпроса й и Ариел го изгледа подозрително.
— Лусиен, какво се опитваш да скриеш от мен?
— Нищо не се опитвам да крия — възрази той, като се намръщи.
Този път извъртането му беше явно.
— Нека перифразирам въпроса си. Какво не ми казваш за магията?
