„Докосни кристала! — подкани я изведнъж вътрешния й глас. — Ако не друго, поне ще разбереш какви са чувствата му.“
Бавно, решително, тя вдигна ръка към кристала, без да остави дори следа от съмнение какво е намерението й. Макар погледа му да проследи движението й, Лусиен не възрази.
Когато най-сетне докосна кристала, Ариел бе обгърната от толкова силни чувства, че ударът им накара дъха й да секне. Ръката й обаче не отслаби хватката си. Наложи си да отвори възприятията си за емоциите му, който бяха истинска буря от гняв и разочарование, но освен тях чувстваше й съкрушителна любов и преданост. Щом ги забеляза, почувства как Лусиен мислено потръпва от болка, но не се опитва да се отдръпне от нея.
Най-накрая Ариел свали ръката си от кристала. Впери замислен поглед в Лусиен и каза:
— За кого се безпокоиш толкова много?
— За сборището — отвърна той. — За мен те означават почти толкова, колкото брат ти за теб и са в почти същата опасност. Ако съветът на висшите свещеници научи, че Гейлън практикува Старите магии, всички членове на сборището ще умрат, включително децата.
— Дори децата? — прошепна невярващо Ариел. Лусиен кимна утвърдително и тя продължи: — Но това е жестоко и несправедливо!
— На теб ти изглежда жестоко и несправедливо — сви рамене Лусиен, — но за нас решението е напълно разумно. Именно някогашната ни практика на Старите магии настрои обществото срещу нас. Ако искаме да оцелеем, тогава не можем да си позволим да правим нищо, което би могло да привлече вниманието на хората към нас. В Старите магии има прекалено много аспекти, които включват използването на тъмни сили, а простосмъртните считат тези сили за зли. И понеже се боят от тях, те бързо ще узнаят, че ги използваме. Достатъчно е само един простосмъртен да ни обвини, че се занимаваме с магии и ловът на вещици ще започне отново. Ето затова съветът е избрал толкова строго наказание — продължи той. — Един магьосник може да рискува собствения си живот, като наруши законите на сборището и започне да използва Старите магии, но той никога няма да подложи на опасност живота на семейството си и особено на детето си, което е носител на неговото безсмъртие. Гейлън няма нито жена, нито дете, така че нищо не го обвързва към правилата. Прибави към това факта, че сега той е висш свещеник на сборището и в неговите граници е всемогъщ и получаваш един изключително опасен магьосник.
Ариел недоверчиво поклати глава, докато се мъчеше да асимилира информацията. Всичко звучеше толкова невероятно, че сякаш бе взето от научно-фантастичен роман. Не искаше да повярва, но през последните няколко дни толкова много невероятни неща се бяха оказали истина.
— Какво ще стане с брат ми, ако сборището бъде унищожено? — попита тя.
— Доколкото знам никога не е било унищожавано сборище, така че нямам никаква представа — отговори той. — Ако е под контрола на Гейлън, той би могъл да го освободи. Но със същия успех би могъл да го унищожи.
— Ами ти? — зададе следващия си въпрос Ариел. — Ако унищожат сборището, ти също ли ще умреш?
— Аз съм изгнаник, така че отново не зная какво ще стане, но, честно казано, надявам се, че и аз ще умра.
— Не можеш да мислиш това! — възрази тя.
— Да, но го мисля — просто отвърна той. — Ако сборището изчезне, аз ще изгубя корените си, основите на живота си. Не мисля, че бих могъл да преживея без надеждата някой ден да се върна у дома, дори тази мечта никога да не се осъществи.
Ариел бе потресена от думите му. Тъй като самата тя бе прекарала първите осемнайсет години от живота си в местене от една точка на земното кълбо в друга, тя добре знаеше как се чувства един човек без корени. Ето затова домът й беше толкова важен за нея. Но освен това разбираше, че Лусиен говори за нещо повече от дома си. Твърдението му, че по-скоро би умрял заедно със сборището, отколкото да живее без него, я убеди, че за него народа му значи толкова много, колкото брат й за нея.
— Защо ми казваш всичко това? — любопитно попита тя. — Бих могла да изляза оттук, да отида в най- близкия град и да разкажа на света всичко за сборището.
— Можеш, но няма да го направиш.
— Защо си толкова сигурен? — предизвика го тя.
— Защото никога няма да сториш нещо, което би поставило в опасност близнака ти — погледът му многозначително се плъзна към гърдите й, а след това още по-надолу, карайки я да потрепери от страх и желание. Гласът му прозвуча дрезгаво и нетърпеливо, щом погледа му се върна на лицето й. — Е, Ариел, какъв е отговора ти? Ако искаш да станеш моя любовна робиня, имаме три минути, за да започнем магията.
Ариел извърна лице от него и се загледа в камината. Ако Лусиен казваше истината, тогава трябваше да се остави на магията му. Тогава защо все още се чувстваше раздвоена? Какво я спираше да се обвърже?
Лусиен бе казал, че ще е влюбена в него за цял живот и той никога няма да може да отвърне на любовта й, а Ариел знаеше, че ще го преживее. Беше готова да се примири дори с това, че никога нямаше да се омъжи и да има семейство. Арманд беше нейният близнак, а тя не можеше да рискува живота му заради една фантазия. А в този момент бъдещият й съпруг и семейство бяха точно това — една фантазия, която можеше никога да не се сбъдне.
Изведнъж осъзна, че всъщност я безпокои мисълта, че ще трябва наистина да прави любов с Лусиен. Какво ли щеше да направи той, когато откриеше, че е девствена? Ами ако се окажеше, че тя е кръгла нула в леглото? И ако се окажеше така, дали това нямаше да попречи на магията?
— Имаш една минута, Ариел — тихо я предупреди Лусиен.
Без да откъсва поглед от камината, тя додаде:
— Ако не се съглася на магията, ти няма да се биеш с Гейлън, нали?
— Независимо от решението ти, аз ще се бия с него колкото сили имам, но вероятно изхода на битката ще бъде предрешен — отвърна той.
Ариел обърна глава към него и с изненада откри, че е запалил свещите и е поставил поставил всичките, без една по върховете на пентаграмата. Последната свещ беше в ръката му, а самият той стоеше на мястото, където трябваше да бъде поставена.
Ариел се намръщи и отново се опита да открие върху лицето му някакъв признак, който да й подскаже дали да му се довери, но изражението му беше все така неутрално.
„Каза ти, че ще ти върне кристала и сдържа думата си. Това не е ли признак, че можеше да му вярваш?“
— Време е — каза Лусиен и протегна към нея свободната си ръка.
Ариел я погледна колебливо. Трябваше да я хване или да си тръгне, но решението трябваше да бъде взето веднага.
Като се помоли това да не е най-голямата грешка в живота й, тя хвана ръката му и пристъпи в пентаграмата.
Глава четиринадесета
„Няколко силни инстинкта и няколко прости правила.“
Уилям Уърдзуърт, „Уви! Каква е ползата от дългите, мъчителни съмнения“, 1.2
— Е, сега какво ще правим? — неспокойно попита Ариел, докато гледаше как Лусиен се навежда, за да постави на пода последната от свещите, затваряйки по този начин пентаграмата.
— Първо се успокой — отговори Лусиен, като стана и я погледна в очите. — Няма защо да се притесняваш. За да сработи магията, трябва да я приемеш доброволно. До последния миг преди консумацията можеш да промениш решението си.
Ариел почувства как се изчервява и сведе поглед.
— Искам да ти кажа нещо, Лусиен. Не съм сигурна, че съм добра в секса. Просто исках да го знаеш, в случай, че този проблем може да затрудни магията.
