омайната му настойчивост. Волята й отстъпи съвсем, когато Лусиен започна да напява в мелодичен, хипнотизиращ ритъм, който й се струваше странно познат и в същото време напълно чужд.
Нямаше представа колко време бе изминало, когато Лусиен каза:
— Ариел, можеш да отвориш очи и да пуснеш кристала.
Тя отвори очи и го погледна. Почувства, че й се вие свят, сякаш бе прекалила с пиенето и по някаква необяснима причина се изкиска.
Лусиен учудено повдигна вежди.
— Кое е толкова смешно?
— Не знам — отвърна тя и отново се изхили.
Той се намръщи.
— Сигурно е някакво обратно въздействие от кристала.
Тези думи й се сториха толкова абсурдни, че Ариел отново избухна в силен смях.
— Ариел, опитай се да се успокоиш — заповяда Лусиен.
— Да се опита да се успокоя ли? — повтори тя с вой. — Тичам насам-натам с един магьосник, който най-редовно ме заплашва и шпионирам друг магьосник, който пуска любовни магии в къщата ми и се опитва да ме превърне в своя любовна робиня. Животинчето ти ме тероризира постоянно и подозирам, че изчаква подходящ момент да ми прегризе гърлото. Направил си ми магия, която ми пречи да избирам други номера, освен домашния си телефон, а ти прекарваш в главата ми повече време, отколкото аз самата. Брат ми изчезна и може би се е превърнал в безмозъчен зеленчук, а ти искаш да се успокоя. Много си смешен, Лусиен. Ти си съвсем откачен!
По това време Ариел вече се смееше така силно, че пляскаше с длани по хълбоците си. Лусиен поклати глава и се загледа в нея. Веселието беше една особеност на простосмъртните, която намираше за забавна и объркваща. В него нямаше никаква логика и често се предизвикваше от обстоятелства, които дори в най- малка степен не бяха забавни.
— Нима наистина не виждаш къде е смешното? — запъхтяно рече Ариел между два изблика смях.
— Не, не виждам.
Тя избърса сълзите от очите си.
— Мислех, че си го разбрал.
Лусиен се намръщи озадачено.
— Не не съм.
Това я хвърли в нов пристъп на веселие. Когато най-сетне се насмя, Ариел каза:
— Боже, беше хубаво! Прав е бил онзи, дето е казал, че смехът е най-доброто лекарство. Сега какво ще правим?
— Ако се чувстваш готова, ще влезем в къщата и ще проверим дали магията ни работи.
— Искаш да кажеш, че може да не сработи? — ахна разтревожено тя.
Лусиен сви рамене.
— Тъй като не мога да проследя магията, не бих могъл да съм сигурен какво точно ще направи. Гривната ти е плетена, така че успяха да втъка в нея няколко защитни магии. Би трябвало да свършат работа, но винаги има възможност да се случи обратното.
— Ами ако не сработят?
— Ще имаш голяма нужда от нещо по-силно от лечебния смях — мрачно отговори той.
Ариел погледна към къщата и преглътна. Ако Лусиен се окажеше прав, след няколко минути тя щеше да си има дяволски много проблеми.
— Знаеш ли, Ариел, не е нужно да се подлагаш на този риск — додаде Лусиен. — Нужно е само да ми дадеш кристала и аз ще се погрижа за магията на Гейлън.
Тя завъртя глава към него.
— Да допуснем, че ти дам кристала. Когато приключиш с проследяването на магията ще ми го върнеш ли?
Лусиен я измери с един дълъг, изнервящ поглед, преди да отговори:
— Ще ми повярваш ли, ако ти отговоря с да?
Въпросът беше труден и Ариел се намръщи, докато обмисляше отговора си. До известна степен можеше да се каже, че изобщо не му вярва. Беше използвал Арманд като пионка в своята война на отмъщение и, както сам бе посочил, не хранеше особена любов към простосмъртните. Ариел не се съмняваше, че всичко, което правеше, беше мотивирано от лични интереси и само по себе си това бе достатъчно да я настрои подозрително.
Но, странно, от друга страна изпитваше към него пълно доверие. Беше я спасил, когато онези двамата се бяха опитали да я нападнат пред „Вещерска отвара“. Беше я спасил, когато вчера бе видяла образа на Арманд, макар все още да не можеше да си спомни какво точно се бе случило. Сега също се опитваше да я спаси. Освен това трябваше да се признае, че отговорите му изглежда искрени, макар обясненията му да не бяха приятни.
Вярваше ли му? Не, но му вярваше, че ако й даде дума, ще я сдържи.
— Да, ще ти повярвам — каза тя. — Значи, ако ти дам кристала, ще ми го върнеш ли, след като се погрижиш за магията на Гейлън?
През очите му пробягаха безчет емоции и Ариел почувства, че Лусиен е във война със самия себе си. Най-накрая кимна отсечено.
— Да, ще ти го върна.
Ариел измъкна синджира през главата си.
— Ето ти кристала.
Лусиен бързо нахлузи синджира на шията си и щом кристала се отпусна върху гърдите му, пое дълбоко дъх. Ариел си каза, че си само си въобразява, но можеше да се закълне, че сякаш видя как Лусиен става по-силен.
Той отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но след това я затвори и бързо излезе от колата. Ариел остана загледана в него, докато Лусиен крачеше към къщата. Дано не се окажеше, че се е показала пълна глупачка.
Глава тринадесета
„Древен народ с черни магии, по земята лази, из дупки се крие...“
Бойна песен на индианците от племето навахо
Лусиен влезе в къщата и се почувства така, сякаш се е върнал в детството си. Докато децата на простосмъртните играеха на гоненица, младите магьосници се занимаваха с викане на малки заклинания. След това други млади магьосници се опитваха да открият магията и да я обезвредят.
Лусиен беше шампион по правенето на магии и проследяването им сред връстниците си, а Гейлън беше бесен, че този „мелез“ е по-добър в играта от него. Затова започна да се промъква след другите млади магьосници и тайно да следи какви магии правят. С тези знания той, естествено, успя да излезе пред Лусиен.
Измамничеството му продължи близо месец, преди бащата на Лусиен да го хване, че мошеничества. Да се мами член на сборището беше едно от най-непочтените действия, които един магьосник можеше да извърши и наказанието беше сурово. Възрастен магьосник би бил наказан с прогонване за вечни времена от сборището. Наказанието за дете беше почти толкова строго. Гейлън бе лишен за една година от магьосническите си сили. Освен това през цялото време бе отбягван от всички, дори от собственото си семейство.
— Но не си си научил урока, нали, Гейлън? Все още си мошеник — промърмори Лусиен, докато се движеше бавно из къщата, стиснал кристала в ръка. Магиите не само бяха потайни — те бяха почти невидими. Обаче, ако се концентрираш достатъчно, можеш да забележиш слабите очертания на аурата им. — Да помислим. Ако бях любовна магия, къде щях да се скрия?
Отговорът дойде почти веднага. Магиите, пуснати на свобода, нямат знания, но имат хищнически инстинкти. Докато Ариел е държала розите, магията сигурно е надушила миризмата й. След това се е
