„Това е само свързващата магия — прозвуча гласът на разума в него. — Създала е усещане за любов, но то не е истинско.“
Вкопчи се в това обяснение, като удавник за сламка. За нещастие то не можеше да реши проблема с кристала. Тъй като Ариел отказваше да се раздели с него, единственото, което му оставеше, бе да направи някакво заклинание, което би могло да я защити.
— Щом не искаш да ми дадеш кристала, тогава дай ми нещо твое, така че да му направя магия, която да те пази — каза й той. — Нещо, което да можеш да носиш през цялото време. Някакво бижу, може би. Например обици?
Дъхът на Ариел секна, когато Лусиен изведнъж посегна към нея и вдигна косата й. Знаеше, че в жеста му няма нищо лично. Просто проверяваше дали носи обици. Това обаче не попречи на възбудата да я разтърси като електрически удар при допира му.
Знаеше, че реакцията на допира му е лудост. Беше видяла колко опасен можеше да стане само докато успее да мигне с очи и не беше толкова глупава, та да го приеме само за поза. Тогава защо вътрешно трепереше от докосването му? Защо жадуваше да се хвърли в прегръдките му?
Преглътна топката, която бе застанала на гърлото й и каза с дрезгав глас:
— Тази сутрин бързах толкова, че забравих да си сложа обици. Все пак мисля, че имам някакви в чантата.
— Много добре. Дай ми ги — рече Лусиен, като пусна косата й и се наведе напред, за да вдигне чантата й, която беше паднала на пода в краката му.
След като я взе от Лусиен, Ариел отвори обемистата си чанта и започна да се рови в нея. Едва бе започнала търсенето, когато Лусиен изруга под носа си, грабна чантата от ръцете й и изсипа съдържанието й в скута си.
— Какво правиш? — ужасено прошепна тя, като дръпна изпразнената чанта от ръката му.
— Мисля, че се опитвам да си спестя малко време — отвърна той, зяпнал удивено към пъстрата купчина. — Винаги съм се чудил какво простосмъртните жени носят в тези грозотии. Сега ми се струва, че щеше да е по-добре, ако бях останал в неведение.
— В чантата ми няма нищо излишно — възмутено заяви Ариел, докато го гледаше как събира в шепа купчина червила и ги разглежда.
Лусиен я погледна със съмнение.
— Имаш шест червила и три от тях са еднакви. Това необходимост ли е?
— Този цвят е любимия ми и не искам да рискувам червилото ми да свърши — защити се тя, като загреба червилата от ръката му и ги пусна обратно в чантата си.
В същото време Лусиен събра няколко парчетата станиол. После й ги подаде с думите:
— А хартийките от дъвки необходимост ли са?
— Не обичам да правя боклук — тросна се тя, като взе празните обвивки, намачка ги на топка и ги пусна чантата.
— Аха, значи затова в старите филми всички се разхождат с фасове в устата — провлече той и подаде още половин дузина хартийки.
— Известно време не съм чистила чантата си — промърмори тя, — но това не значи, че трябва да заведат дело срещу мен. Нека просто пуснем всичко обратно.
Ариел се наклони към него с намерението да вземе част от собствеността си, но Лусиен вдигна ръка и я задържа назад.
— От години не съм се занимавал с нещо толкова забавно, Ариел. Няма да ти позволя да ме лишиш от това удоволствие.
— Правиш го, само защото не ти върнах кристала — обвини го тя.
— Донякъде е вярно — съгласи се той. — Ако ми беше дала кристала, нямаше да ни се наложи да ровим в нещата ти.
Ариел го изгледа свирепо.
— А ако ти дам кристала, ще ми позволиш да си прибера нещата, така ли?
— Грешиш. Както вече казах, от години не съм се забавлявал толкова.
— В случай, че не знаеш, не е учтиво да се ровиш в чуждите вещи.
Лусиен не й обърна внимание и й подаде портмонето и чековата книжка. След това разкопча ципа на издутия несесер с козметични принадлежности и нерешително разрови съдържанието му с показалец.
— Удивително — промърмори той, като затвори ципа и й подаде несесера.
Щом вдигна една малка найлонова кесийка, Ариел рязко я издърпа от ръката му. Лусиен я погледна въпросително и Ариел изруга червенината, която усещаше, че се разлива по шията и бузите й.
— Това не те засяга. То е за... ъ-ъ поддържане на личната хигиена.
— А-ха — разбиращо промърмори той и върна вниманието си към бъркотията в скута си.
Ариел реши, че най-добрия начин да избегне това унижение е като не му обръща внимание и, като се отпусна назад в седалката, затвори очи. Изминаха няколко минути, преди Лусиен да се обади:
— Точно това ни трябва.
Ариел отвори рязко очи и погледна към него. Лусиен беше разгънал една кърпичка, в която беше увита тясна гривна от преплетени златни и сребърни жички.
Ариел се надигна и възкликна:
— Търся тая гривна от месеци!
— Е, сега поне знаеш къде е — каза той и постави до отделените встрани пет-шест чифта обици. Събра обиците, постави ги в центъра на кърпичката и я завърза отново. След това постави вързопчето в чантата й, затвори я и я остави обратно на пода.
— Приятно ли беше? — саркастично попита Ариел.
— Изключително — отговори той, отправяйки й една от злобни усмивки. — Научих много за теб.
Ариел предположи, че изказването му цели да я заплаши и го прие по този начин. Почти започваше да съжалява, че не му беше дала кристала.
— Сега какво ще правим? — попита тя.
— Ами, първото нещо, което трябва да направиш е да извадиш кристала. Тъй като не искаш да ми го дадеш, ще се наложи да ми помогнеш с правенето на магията.
Ариел се почувства заинтригувана, въпреки недоверието си и като бръкна под яката на блузата си, тя напипа синджира и издърпа кристала навън.
Лусиен й подаде гривната.
— Сложи си гривната и хвани кристала — след като Ариел го направи, той продължи с инструкциите си. — След малко ще ти кажа да затвориш очи и да се съсредоточиш върху гривната. Трябва да изградиш в ума си ясна представа как изглежда, как тежи на китката й и как кожата ти чувства допира й. Опитай се да различиш топлината на златото от хладния допир на среброто. Изхвърли от ума си всичко, с изключение на представата за гривната и звука на моя глас, и в никакъв случай не пускай кристала, докато не ти кажа. Това е особено важно, Ариел, защото ако го пуснеш предварително, магията може да се обърне срещу нас и да ни причини повече проблеми, отколкото би могъл да създаде Гейлън. Имаш ли някакви въпроси?
— Не.
— Добре. Когато кажа „три“ искам да затвориш очи и да направиш както ти казах. Когато се съсредоточиш, аз ще докосна кристала и гривната. Ще усетиш внезапен прилив на сила, но няма да се страхуваш. Готова ли си? — когато Ариел кимна утвърдително, Лусиен преброи: — Едно. Две. Три!
Ариел затвори очи и се съсредоточи върху гривната. Когато образа й изникна в ума й, тя изпробва теглото й. След това се съсредоточи върху допира й до кожата й. С изненада откри, че наистина има разлика в температурата на двата метала.
Така се беше съсредоточила върху гривната, че подскочи когато Лусиен обви едната си ръка върху нейната, която държеше кристала, а с другата хвана китката й. Ариел наистина почувства внезапен прилив, но не на сила. Почувства плашещо силно желание.
„Спокойно — прошепна Лусиен в ума й. — В безопасност си. Нищо няма а ти се случи. Довери ми се. Довери ми се.“
Някъде в дълбините на мозъка си Ариел чу заядлив глас, който й казваше, че доверието беше последното нещо, което можеше да изпитва към Лусиен. Но въпреки това, тя почувства как се поддава на
