— Да съм те откъснал от външния свят?
— Не се прави на невинен, ти... ти... магьосник такъв! — нападна го тя. — Опитах се да се свържа със съдружника си и познай какво се случи?
Лусиен дори не мигна.
— Свърза се с домашния си телефонен секретар.
— Значи не го отричаш? Признаваш, че си ме отрязал от външния свят? — прошепна тя, без да може да повярва на ушите си.
— Признавам, че направих заклинание, което ти позволява да се свързваш само с домашния си телефонен номер, но не мога да кажа, че си откъсната от външния свят. Трябва само да излезеш извън кръга и можеш да отидеш където пожелаеш.
— Само дето не мога да се обадя у дома, нали?
— Напротив. Можеш да се обадиш у дома. Но не можеш да се обадиш никъде другаде.
Лусиен седеше до нея с толкова самодоволен вид, че на Ариел и се прииска да изкрещи. Гневно пое дъх и заяви:
— Искам да махнеш заклинанието и то още сега!
— Не мога да го направя.
— Не искаш да го направиш!
— Наистина отдаваш прекалено голямо значение на думите, не мислиш ли?
— Лусиен, кълна ти се, че ако не развалиш магията, ще...
— Какво ще направиш? — подкани я той с тих, подигравателен глас, щом Ариел замълча.
— Не знам точно какво, но все ще измисля нещо — заплаши го тя.
Лусиен сви рамене с безразличие.
— Добре. Защо не ми дадеш кристала, докато обмисляш плана си?
Ръката й отскочи към кристала.
— Няма да стане.
— Ариел, нямам време да обсъждам този въпрос — раздразнено въздъхна той. — В розите, които Гейлън ти даде тази сутрин, се криеше магия със закъснение. Магията се задейства, след като ти излезе и сега в къщата има изпуснато на свобода заклинание, което те очаква да прекрачиш прага. Единственият начин да го проследя и обезвредя е да ми дадеш кристала. Така че, моля те, дай ми го и то още сега.
Ариел се облегна на вратата и го изгледа скептично.
— В къщата се разхожда на свобода магия, която ме очаква?
— Точно така.
— Разбирам. Значи тази изпусната магия представлява нещо като мишка. Просто си припка насам-натам и изскача точно когато най-малко я очакваш. Мога да се обзаложа, че освен това се крие под печката, а през нощта напада хладилника, нали?
— Ариел, това не е игра! — сопна се Лусиен.
— О, хайде, Лусиен! — презрително провлече тя. — Нима мислиш, че съм толкова глупава, та ще повярвам на такъв абсурд, като идеята за магията, която се разхождала на свобода из къщата?
Ариел не бе подготвена за реакцията му. В единия миг тя седеше облегната на вратата на колата, а в следващия Лусиен вече бе сграбчил ръцете й и я бе придърпал към себе си, така че на практика Ариел седеше в скута му. Освен това несъмнено се беше разгневил — очите му грееха, кристалът се затопляше, а край тях се надигаше вятър.
— Може би мислиш, че е само шега — каза той заплашително, — но ще промениш мнението си, ако любовната магия на Гейлън влезе в действие. Самият аз не обичам простосмъртните, но Гейлън ги счита за отвратителни. Знам го от собствен опит. Ще те използва, ще те поругае, а когато приключи с теб, ще те унищожи... ако имаш късмет. Може просто да реши да те остави, за да те измъчва за забавление.
— Любовна магия ли? — разтреперано повтори Ариел, прекалено изплашена, за да се замисли над думите на Лусиен. — Мисля, че спомена нещо за изпусната магия.
— И двете — провлачи той, като пусна ръцете й. — Ето защо те заведе в пещерата и се опита да те накара да ядеш там. Пещерата е наше култово място, но освен това е неразделна част от брачния ни ритуал. В нея се крие някаква загадъчна сила, която сваля задръжките и засилва желанието за индивидуално и родово оцеляване. Ако беше яла там, задръжките ти щяха да изчезнат и щеше да сметнеш Гейлън за изключително привлекателен. След това, когато се върнеше в къщата и магията му влезеше в действие... Е, нека просто кажем, че щеше опасно да се влюбиш.
Ариел почувства внезапен хлад и разтърка ръцете си. Не искаше да повярва на думите на Лусиен, но но можеше напълно да ги пренебрегне, защото си спомни за смущението, което прочете в очите на Гейлън, когато му отказа да яде в пещерата.
— Ако Гейлън наистина мрази простосмъртните до такава степен, както твърдиш ти, тогава защо ще иска да извършва с мен... брачния ритуал? — възрази тя, залавяйки се за единствената слаба точка в аргументацията му.
— Гейлън нямаше да вземе участие в ритуала — отговори Лусиен. — Щеше да те отрупа с храна, но самия той нямаше да вземе една трошичка, защото не иска да се обвързва с теб.
— Разбирам — слабо промърмори Ариел. Извърна глава и се загледа към къщата през предното стъкло. Потрепери при мисълта, за съдбата, която я очакваше зад входната врата.
Обърна се отново към Лусиен при звука на гласа му.
— Браво. Най-сетне ми повярва.
Като се досети, че отново е прочел мислите й, Ариел отговори:
— Да, повярвах ти, но въпреки това няма да ти дам кристала.
Очакваше Лусиен да избухне в гняв при отказа й, но вместо това той я изгледа объркано.
— Защо?
Ариел поклати глава, без да знае как да го обясни по понятен за него начин. Фактът, че не знаеше как да изрази мислите си накара очите й да плувнат в сълзи. Знаеше, че не трябва да плаче. Така само щеше да затвърди мнението на Лусиен, че е слаба, а не слабостта бе причината за сълзите й. Просто последните няколко дни бяха изпълнени с твърде много напрежение. Беше изморена и изплашена, и така загрижена за Арманд, че се чувстваше буквално болна. Като капак на всичко бе попаднала между двама враждуващи магьосници, които владееха сили далеч по-големи от способността й да ги разбере, а камо ли да се бори с тях.
Примигна, опитвайки се да прогони сълзите, но не постигна голям успех. Сълзите започнаха да се стичат по бузите й и като ги изтри нетърпеливо, тя отговори:
— Няма да ти дам кристала, защото той е единствената ми връзка с брат ми. Знам, че това едва ли има някакъв смисъл за теб, но за мен кристала е всичко. Брат ми ме обича така безусловно, с всичките ми недостатъци, а аз изпитвам същото към него. Ако трябва да стана някаква... любовна робиня на Гейлън, за да мога да запазя това малко късче от брат си, тогава съм готова да се жертвам. По-добре да имам тази слаба връзка с него, отколкото нищо. Без него чувствам в себе си такава ужасна, болезнена самота. Нито Гейлън, нито някой друг би могъл да измисли по-страшно мъчение.
Сълзите й смутиха Лусиен, но думите й достигнаха до дъното на душата му. Много добре знаеше какво има предвид Ариел, тъй като самият той изпитваше тази ужасна, болезнена самота откакто бе в изгнание. И, подобно на нея, беше готов да се пожертва, за да има някакъв, макар и слаб, допир със себеподобните си.
Проблемът беше там, че докато за нея кристалът не беше нищо повече от плацебо, Лусиен се нуждаеше от него, за да бъде цялостен. Съчувствието му беше без значение. Трябваше да си върне кристала.
Но щом понечи да й го обясни, от устата му не излезе нито звук. Ариел изглеждаше толкова разстроена и уязвима с насълзените си зелени очи и мокри бузи, че го прониза силно желание да я защити и успокои. Прииска му се да я прегърне, да я приласкае до гърдите си и да се закълне, че ще направи всичко, за да върне брат й, дори с цената на живота си.
Думите й бяха пронизали душата му, но когато осъзна, че е готов да даде живота си за нея, Лусиен бе разтърсен из основи. Единствените хора, към които един магьосник би могъл да изпитва такива силни чувства са жена му и детето му. Ако не знаеше каква е истината можеше да си помисли, че се е влюбил в Ариел.
