Звукът на Лусиеновия глас прогони всички мисли за Гейлън.
„Лусиен, в ресторанта имаше един мъж, който познава Ар...“
„Знам, Ариел. Ще поговорим за него по-късно. Само се успокой. Успокой се.“
Сякаш се намираше под влиянието на хипнотизатор. Ариел почувства как страха й изчезва. Като остави Гейлън да я води Бог знае къде, тя си спомни предсказанието на Шана.
„Скоро ще трябва да избираш между светлината и тъмнината.“
Дали нямаше предвид Лусиен, който беше тъмнокос и русия Гейлън?
Лусиен прокле факта, че когато бе изграждал връзката между Ариел и себе си, бе направил така, че да умовете им да се свързват, само когато тя е с Гейлън. Едва сега разбра, че трябваше да направи магията така, че да вижда какво става. Емоциите на Ариел бяха прекалено изменчиви, което не му позволяваше да възприема ясно събитията.
Като не преставаше да я окуражава, той извади магическите свещи и кадилницата. След това събра необходимите стъкленици за магическия огън. Тъй като кристала беше у Ариел, Лусиен трябваше да успее да изгради достатъчно силна връзка с ума й, за да получи образ в пламъка.
Докато палеше свещите и ги редеше по върховете на пентаграмата, той се окуражи, че Гейлън няма да причини нищо лошо на Ариел. Беше почти пладне, което означаваше, че енергията на сборището е в минимума си и вещиците и магьосниците са почти толкова слаби, колкото простосмъртните. Освен това би било безсмислено да предприема нещо грубо, при условие, че магията със закъснително действие беше на свобода в къщата. Гейлън не знаеше, че Лусиен е тук, за да защитава Ариел, следователно просто трябваше да изчака прибирането й в къщата, когато магията щеше да се задейства. Тогава щеше да може да прави с нея каквото си поиска.
Въпреки това Лусиен не беше съвсем спокоен, докато се разполагаше с кръстосани крака в центъра на пентаграмата. След това започна да прави движенията, необходими за запалването на огъня. Когато преди малко Ариел бе докоснала кристала, Лусиен се сепна и зачака да го призове, но вместо това тя преживя наново срещата на Арманд с неизвестния магьосник. Изненадата му прерасна в недоверия, когато разбра, че споменът бе извикан от срещата й с магьосника.
Но след това магьосникът бе избягал от ресторанта и незабавно се бе появил Гейлън. Дали не бе подмамил Ариел навън от ресторанта, където я очакваше Гейлън? Възможно ли бе двамата да работят заедно? Едва ли. Гейлън беше прекалено егоцентричен, за да заговорничи с някого, но Лусиен не можа да намери друга разумна причина, поради която магьосникът се бе показал на Ариел. А Лусиен беше сигурен, че той й се бе разкрил целенасочено. Магьосниците избягваха случайните срещи.
Лусиен духна в кадилницата и се загледа в бликналия към тавана пламък. След това започна да изрежда заклинания. Успокои се малко, когато пламъкът престана да трепти и даде ясно изображение на Гейлън и Ариел.
Миг по-късно застина, щом видя, че Гейлън я води към гората. Гейлън й беше казал, че ще я отведе на едно специално място, а единственото „специално“ място в гората беше кристалната пещера. В никакъв случай не би могъл да я води към свещеното за сборището място.
Но Лусиен скоро разбра, че Гейлън я води точно там. Ако не беше периода от деня, в който силите на сборището бяха най-слаби, можеше да се обезпокои, че Гейлън ще се опита да открие кой е омагьосал Ариел. Но това беше невъзможно. Тогава какво, по дяволите, бе намислил той?
Глава дванадесета
„Боже Господи, как този
тъй наречен род човешки
цял е глупости и грешки.“
У. Шекспир, „Сън в лятна нощ“ 3.2.115
Въпреки настойчивите повтаряния на Лусиен да се отпусне, Ариел стана неспокойна, щом Гейлън я поведе към гората. Опита се да запомни накъде отиват, но пътеката постоянно се разклоняваше поне в две, а понякога дори в пет различни посоки. Когато достигнаха може би петнадесетото разклонение, Ариел почувства, че напълно е изгубила ориентация. Ами ако Гейлън я изоставаше? Никога нямаше да успее да открие обратния път!
„Не се безпокой. Гейлън няма да те изостави, но дори да го стори аз ще те намеря“, успокои я Лусиен.
„Освен ако не си в съюз с Гейлън“, мрачно додаде тя.
Никога не би повярвала, че е възможно по мисловен път да бъде предадена продължителна, измъчена въздишка, но точно това бе усещането, което получи заедно с мисълта на Лусиен: „Ариел, престани да се държиш мелодраматично!“.
Преди да успее да му отговори, Гейлън я изведе на една поляна. В единия й край се виждаше вход на пещера. Ариел мразеше пещерите или, по точно казано, мразеше техните обитатели. Щом Гейлън я поведе към нея, Ариел спря рязко и се опита да измъкне ръката си изпод неговата.
Този път Гейлън я пусна и я погледна озадачено.
— Има ли нещо, Ариел?
— Никога не влизам в пещери — отговори тя. — Не обичам прилепите и другите създания, които се въдят в тях.
Гейлън се усмихна.
— Ариел, вътре няма нито една пещерна твар. Освен това ти гарантирам, че щом веднъж я видиш отвътре, ще бъдеш щастлива, че си влязла.
„Хайде, Ариел. Гейлън е прав. Вътре няма пещерни твари.“
„Няма да вляза в пещерата!“
„Мислех, че искаш да спасиш брат си.“
„Да не би да искаш да кажеш, че Арманд е вътре?“
„Не, но Гейлън цели нещо. Ако искаш да разбера какво е то, трябва да правиш каквото иска от теб.“
— Ариел, ако наистина се страхуваш от пещери, тогава няма да влизаме — каза Гейлън, като прекъсна мисловния й спор с Лусиен. — Просто тази пещера е такова забележително природно явление, че ми се прииска да ти я покажа.
Ариел все още се колебаеше. Изруга мислено, когато Лусиен я подразни: „Ще влезеш ли, Ариел, или ще оставиш страховете ти да вземат превес над спасяването на брат ти?“
— Ариел — намеси се Гейлън, — искаш ли да се върнем в града?
Ариел искаше точно това, но подигравката на Лусиен бе ударила право в целта. От значение беше само Арманд, дори ако за спасяването му се наложеше да се бие с прилепи и разни други отвратителни пещерни създания.
— Мисля, че искам да разгледам пещерата — каза тя и тръгна към входа на пещерата, преди да е изгубила куража си.
Наложи й се да се свие на две, за да влезе. След това тръгна по тесния, извит на дясно коридор. След миг се озова в самата пещера. Като се изправи, тя изпусна възторжена въздишка пред нейната великолепна кристална вътрешност. Оттук ли бе взет кристала на Лусиен?
— Нали ти казах, че тук няма никакви твари — додаде Гейлън, след като влезе след нея. — Тук е красиво, нали?
— Никога не съм виждала подобно нещо — промърмори със страхопочитание Ариел. — Откъде идва светлината?
— Някакъв вид органична флуоресценция. Не ме питай за подробности. Никога не съм бил добър в науките.
— За какво служи това дърво? — попита Ариел, докато разглеждаше огромния, висок до кръста й дънер от светещо дърво, разположен насред блестящия под. Би трябвало да изглежда не на мястото си, но по някакъв странен начин дънерът сякаш беше неделима част от пещерата.
