— Разбира се.
Шана преобърна третата карта и се намръщи.
— „Силата“. Това означава, че най-доброто ти поведение ще бъде да промениш начин, по който реагираш на околни свят. Едва след като се освободиш от страховете и съмненията си ще постигнеш желаната цел и ще бъдеш щастлива.
Преди Ариел да успее да го обмисли, Шана обърна четвърта карта.
— „Възмездието“. Предстои ти нова дружба или връзка и не трябва да й обръщаш гръб, въпреки че ще бъдеш изкушена да го направиш.
Шана вдигна още една карта, но не я постави на масата. Вместо това я загледа толкова сериозно, че въпреки недоверието си Ариел настръхна от предчувствието за нещо недобро.
— Какво е това, Шана?
Шана сложи картата върху купчината, от която я бе взела и събра картите, след което обяви многозначително:
— Скоро ще трябва да избираш между светлината и тъмнината.
— Това какво означава? — подкани я Ариел, обезпокоена от нежеланието на Шана да погледне към нея.
Шана обърна глава към нея с усмивка, която обаче не промени очите й.
— Нямам представа, Ариел. Както ти казах, картите предсказват, но не дават подробности.
Ариел остана с чувството, че Шана определено я лъже и че знае нещо, което не желае да разкрие.
— Звучи доста зловещо.
— Всичко може да прозвучи зловещо — рече Шана, като размеси колодата и я остави върху масата. Подпря се на лакти и обхвана брадичката си с длани. — Но, независимо какво крие бъдещето, картите ти дадоха най-добрия възможен съвет и той е, че, ако искаш да бъдеш щастлива, трябва да промениш начина, по който гледаш на света и да се освободиш от страховете и съмненията си.
— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.
— Така е — завъртя очи Шана. — Ако го бях сторила, отдавна нямаше да съм в този град.
— Тогава защо не се махнеш?
— Бих могла да ти изброя милион причини, но това, което наистина има значение е, че ме е страх да бъда сама в един свят, който не разбирам.
— Можеш да опиташ за известно време и ако не се получи нищо винаги можеш да се върнеш у дома.
Шана тъжно поклати глава.
— Няма да бъде толкова просто.
Преди Ариел да успее да попита защо няма да бъде просто, вратата се отвори. Влязоха две жени на средна възраст и Шана незабавно се изправи, а тъгата в миг се замени от приветлива усмивка.
Докато Шана посрещаше клиентите си, Ариел излезе с намерението да отиде до ресторанта и повторно да се опита да се обади на Джийн. Ако пак се свърже с телефонния си секретар, щеше да знае, че не Шана е причинила този проблем. А ако се окажеше, че е така, тогава тя и Лусиен щяха да имат дълъг, „сърдечен“ разговор.
Докато вървеше към ресторанта, Ариел се замисли над разговора си с Шана. Погледнато повърхностно нямаше нищо, което да подскаже, че Шана бе нещо повече от най-обикновена жена, отегчена от живота в задрямалия град. Дори не беше необичайно, че се бои да се впусне в нов начин на живот. Единствената обезпокоителна част от разговора й бе намека на Шана, че няма да може да се завърне. Ако напуснеше Сенктюъри, дали щеше да се превърне в прокълнат изгнаник като Лусиен? Ако това беше вярно, тогава Ариел определено можеше да разбере неохотата й. Това означаваше, че ако излезеше в широкия свят, можеше да открие, че там не й допада, но нямаше да има път за връщане.
Ариел влезе в ресторанта и откри, че там беше точно толкова шумно, колкото й бе казала Шана. Заобиколи дългата върволица хора, чакащи да се освободи маса и се насочи към видео-игрите в задната част. Имаше четири игри, и четирите в действие. Сред пронизителния електронен вой и навалицата от хлапета, очакващи реда си, Ариел си помисли, че ще бъде цяло щастие, ако успее да се измъкне с неувреден слух.
Отне й една минута да открие телефона, който се намираше зад един ъгъл до игрите. За нещастие беше твърде близко до тях, така че дори да успееше да се свърже с Джийн, нямаше да може да проведе никакъв разговор. След това отново си помисли, че така е по-добре. Колкото по-малко кажеше, толкова по-малко можеха да подслушат. Защото, въпреки врявата тук, Ариел подозираше, че ако някой член на сборището поиска да чуе какво говори, той ще го стори независимо от шума.
Като измъкна четвърт долар от джоба си тя понечи да го сложи в процепа. Но преди да успее да го пусне, някой се блъсна в нея, като изби монетата от ръката й.
Като изруга под нос, Ариел се обърна към „нападателя“ си, мислейки, че е някое от децата. Но не беше дете. Преглътна, щом откри, че се намира пред нечии облечени в лен гърди, широки колкото тези на Лусиен.
Вдигна очи към лицето на мъжа и я обхвана чувството, че го познава отнякъде. Косата му беше дълга до раменете и имаше орлов нос и трескаво блестящи очи, толкова тъмни, че Ариел не можа да определи дали са черни или кафяви.
Ариел се намръщи от смущение, защото не беше сигурна, дали не го е виждала по-рано, но не можа да си спомни. Знаеше само, че се бои от него и инстинктивно вдигна ръка към кристала на Лусиен. Преди да успее да го докосне, мъжът се завъртя и се мушна сред тълпата. Ариел го изчака да се отдалечи и след това импулсивно докосна кристала, макар да не призова Лусиен. Не се чувстваше заплашена. Просто имаше необяснимото чувство, че кристала и този мъж са свързани по някакъв начин.
В мига, в който ръката й допря кристала, мъжът рязко спря. Обърна се и я погледна със заплашителен поглед, десет пъти по зъл от най-лошия поглед, който й бе отправял Лусиен. След това си запробива път сред тълпата, безмилостно разблъсквайки хората с лакти.
Ариел едва забелязваше главоломното му бягство. Умът й бе изпълнен с мъглявата представа за Арманд, разговарящ оживено с този човек.
Но в мига, в който образа изчезна, човекът излезе от ресторанта. Ариел се втурна след него и извика:
— Почакайте!
Тълпата не се разделяше с такава лекота пред нея и когато най-сетне успя да излезе, мъжът беше изчезнал.
Остана на тротоара и смутено се огледа в двете посоки. Къде беше изчезнал? Кой беше той? Каква беше връзката му с Арманд? И защо бе избягал от нея?
Реши да докосне кристала и да призове Лусиен. Той сигурно знаеше кой е този мъж и къде могат да го открият. Но преди да вдигне ръка, до нея се появи Гейлън.
Гласът му бе изпълнен със загриженост.
— Ариел, добре ли сте?
— Добре съм — промърмори тя, като едва успя да се сдържи да не изругае в отговор. Макар Гейлън да беше красив, определено трябваше да поработи над навика се да се появява точно когато не трябва.
— Сигурна ли сте?
Ариел понечи да му каже да престане да я обикаля, но си напомни, че трябваше да обядва с него. Просто трябваше да изчака докато се прибере в къщата, за да поговори с Лусиен.
— Добре съм — повтори тя и се насили да се усмихне. — Стори ми се, че видях един познат, но той си тръгна, преди да успея да му се обадя. Готов ли сте за обяд?
— Разбира се — отговори Гейлън и като я хвана под ръка я поведе надолу по улицата.
— Гейлън, ресторанта е ето там — напомни му тя, като опита да измъкне ръката си. Той само затегна хватката си.
— Знам, Ариел, но първо искам да ви покажа нещо. Не се безпокойте. Няма да ви отвлека. Ще ви заведа на едно специално място. Ще ви хареса. Честно.
Ариел понечи да възрази, но гласът на Лусиен изведнъж проехтя в ума й:
„Успокой се, Ариел. Гейлън няма да ти причини нищо лошо.“
