Лусиен ги преброи и откри, че липсват четирима възрастни. За нещастие всички на поляната бяха сложили церемониалните си качулки и не можеше да се разбере кой точно липсва.
Лусиен се намръщи. Не беше нещо необичайно да отсъстват един-двама. Въпреки, че всички в сборището се радваха на превъзходно здраве, понякога се появяваха незначителни заболявания. Това беше част от цената, която трябваше да платят задето бяха пуснали на земите си простосмъртните, които сякаш гъмжаха от микроби. Но болестта беше единствената причина, поради която биха пропуснали церемонията, а отсъствието на четирима от тях беше толкова необичайно, че беше основание за сериозно безпокойство. Но никой от групата не изглеждаше загрижен, което обърка още повече Лусиен.
Щом започнаха да влизат в пещерата, Лусиен прекара ръка през косата си. Церемонията щеше да започне след няколко минути и да достигне до кулминацията си в полунощ. Трябваше да се върне при Ариел, а тази перспектива не го очароваше. Следобед, няколко минути след като беше излязъл от къщата, Лусиен бе съжалил за избухването си.
Всичко, което й бе казал, беше истина. Единствената му реална възможност да победи Гейлън, бе да използва силата на нейната любов, а до нея можеше да достигне, само ако направеше на Ариел традиционната брачна любовна магия.
Но какво трябваше да стори, ако тя се съгласеше на този вариант? Ако вземеше душата й, трябваше в замяна да й даде своята. Макар да й беше казал, че никога няма да вземе една простосмъртна за своя жена, не беше съвсем сигурен, че е в състояние да изпълни клетвата си. Един магьосник никога нямаше да намери покой, докато не осигуреше продължението на жизнения цикъл чрез създаване на потомство. Трудностите щяха да произлязат не от избора му, а от инстинктивния подтик. Ако се подложеше заедно с Ариел на магията и после успееше да победи Гейлън, дали след това щеше да бъде в състояние да я изостави? Или първичния нагон за оцеляване на расата щеше да го задържи при нея? Нима беше осъден да повтори бащината си грешка?
„Не, никога няма да повторя същата грешка!“, твърдо си рече той, докато отиваше към къщата. Не желаеше да осъжда собствените си деца на нещастието, от което той самия бе страдал цял живот. Освен това вероятно се притесняваше без нужда. Беше сигурен, че Ариел дори няма да си помисли да се подложи на магията. Колкото и да обичаше брат си, все пак вероятно имаше инстинкт за самозащита, който щеше да й попречи да се жертва, нали?
Не след дълго се приближи до къщата и върху него се стовари цялата мощ на кристала. Спря в края на гората. Беше нужно само да влезе в контакт с ума на Ариел и щеше да узнае решението й, но Лусиен не го направи, защото разбра, че е настъпило времето да погледне в собствената си душа.
Ако Ариел беше избрала любовната магия, щеше ли или, по-точно казано, можеше ли да я съпроводи?
Налагаше се. Възможно бе да се обрече на живот, изпълнен със самота и мъка, но това беше нищо в сравнение със съдбата на сборището. Налагаше се да приеме, че съветът на висшите свещеници не знае, че Гейлън практикува Старите магии, тъй като сборището не беше унищожено. Ако успееше да го спре, преди те да са го разкрили, никога нямаше да го узнаят. Освен това не трябваше да забравя факта, че той беше единственият, способен да се противопостави на Гейлън, защото само той не му се бе заклел във вярност.
— Е, Ариел, какво е решението ти? — прошепна той, затвори очи и се свърза с ума й.
Ариел се разхождаше напред-назад из стаята с пентаграмата. След половин час щеше да настъпи полунощ — часът на вещиците, а тя все още не беше решила какво да прави.
Ариел спореше със себе си, откакто Лусиен бе изхвръкнал от къщата с гръм и трясък. В един миг си казваше, че трябва да позволи на Лусиен да й направи любовната си магия, защото това е единствения начин да спаси Арманд. В следващия си казваше, че е пълна глупачка, дори само защото обмисля тази възможност. Отначало Лусиен бе заявил заявил, че Гейлън се опитва да овладее душата й посредством някаква демонична любовна магия. След това се бе отметнал и бе казал, че може да победи Гейлън, само като й направи собствената си любовна магия и вземе душата й.
Използването на една и съща магия за две диаметрално противоположни цели изглеждаше много подозрително. Всъщност не можеше да бъде сигурна, че в къщата изобщо е имало някаква свободна магия или демон. Може би Лусиен бе съчинил тази измама, за да я накара да му повярва. Освен това може би не възнамеряваше да й направи любовна магия, а някакво друго ужасно заклинание, което щеше да я превърне в същото безжизнено същество, като образа на Арманд, който бе видяла. В никакъв случай не можеше да приеме този риск.
„Ами ако е искрен? В такъв случай не мога да му откажа“, проплака мислено тя, докато тези аргументи за хиляден път преминаваха през главата й.
— Времето тече — промърмори тя, като се приближи до камината и заби поглед в колекцията от стъкленици. — Е, какво ще избереш? Ще му позволиш ли да те омагьоса или ще му кажеш какво може да направи с магията си?
— Толкова много въпроси и толкова малко отговори — обади се зад гърба й Лусиен.
Ариел извика изплашено и се обърна към него. Лусиен се бе облегнал на вратата, кръстосал ръце пред гърдите си и присвил очи.
— Отново ме стресна! — нападна го тя, прекалено смутена от факта, че времето за размисъл беше изтекло, за да каже нещо друго.
Лусиен сви рамене с безразличие.
— Магьосниците ходят тихо.
— Възпитаните хора не стряскат останалите — троснато отвърна тя.
— Ще се опитам да го запомня — преди Ариел да успее да му отговори, Лусиен продължи: — Часът на вещиците настъпва точно след тридесет минути. Ще се върна след двайсет, за да ми кажеш окончателното си решение.
„О, Боже, кажи ми какво да правя! — отчаяно си каза Ариел, след като Лусиен прекоси стаята и изчезна в хола. — Дали казва истината? Мога ли да му вярвам?“
За нещастие небесата не дадоха никакъв отговор, което означаваше, че трябваше да се уповава само на интуицията си. И продължи спора със себе си, Ариел поднови разходката си напред-назад.
Измина сякаш цяла вечност, преди Лусиен да се появи отново, но щом се върна в стаята той носеше нещо, което приличаше на малка кошница за пикник. Освен това на рамото му беше преметнат обемист вързоп, за който не можеше да се разбере какво съдържа. След като постави тези предмети в центъра на пентаграмата, Лусиен се приближи до камината. Ариел очакваше, че той ще каже нещо, но Лусиен остана мълчалив и започна да събира стъкленици от рафтовете, и да ги носи към пентаграмата. Най-накрая отмести един от камъните до огнището и извади от дупката зад него няколко свещи и някакъв предмет с формата на купа, който напомняше старовремска кадилница.
— Какво правиш? — нервно попита тя.
Лусиен занесе свещите и купата в центъра на пентаграмата, постави ги на пода и се обърна към нея.
— Подготвям се за часа на вещиците. Сега или никога, Ариел. Какво е решението ти?
Ариел се опита да разгадае лицето му, с надеждата да открие нещо, което да й подскаже дали може или не може да му вярва, но изражението му не криеше повече смисъл от бели букви на бял лист. Като потри с длани бедрата си, тя попита:
— Мога ли да отложа решението си за утре вечерта?
— Не.
— Защо?
— Защото Гейлън те подозираше, още преди да унищожа демона му. Сега подозренията му са почти потвърдени и това го прави дваж по-опасен. Силите му нарастват дори сега, докато разговаряме и той скоро ще реши дали да те омагьоса или да те унищожи, щом настъпи утрото.
Ако Лусиен бе изложил аргументите си страстно, Ариел може би щеше да събере сили и да ги пренебрегне. Но той й ги съобщи с такова хладно безразличие, че тя цялата се разтрепери. Но дали й казваше истината?
