леглото до нея, той постави ръката й върху кристала и я покри с дланта си. След това смеси мислите си с нейните. Когато се бяха слели, той премести кристала във фокуса на мислите им и й заповяда да не го пуска, докато не й каже. След това стана от леглото и тръгна към пентаграмата, като знаеше, че в ума си Ариел изминава същия път.
Глава осма
„Сън ли бе или мечта?
Махнете таз музика.
Аз буден ли съм или спя?“
Джон Кийтс, „Ода за Найтингейл“
Ариел се чувстваше безтегловна и нематериална като дух. Дори умът й бе потънал в тази омара на нереалността, докато вървеше по някакъв дълъг, дълъг коридор. Когато влезе в една голяма стая с огромна каменна камина, в дълбините на мозъка й затрака паниката. Трябваше веднага да се махне от това място!
„Всичко е наред! Тук няма нищо, което да те нарани!“
Вътрешният глас беше толкова спокоен, толкова окуражаващ, че Ариел продължи навътре в стаята. Разпилените по пода принадлежности неудържимо привличаха любопитството й. Без да знае какво върши, тя вдигна една тумбеста свещ и духна върху фитила, който веднага пламна.
Отново се почувства неспокойна, но същия вътрешен глас пак прошепна:
„Всичко е наред. Тук си в безопасност. Нищо няма да ти причини болка. В безопасност си.“
През следващите няколко минути тя правеше ритуални движения с такава ловкост, сякаш ги бе повтаряла цял живот. Първо постави свещта на върха на петолъчната звезда, а след това запали още четири свещи и ги постави на съответните места. Когато приключи с тази задача, тя седна с кръстосани крака в средата на звездата и отвори половин дузина бурканчета, като от всяко от тях извади по една шипка сушени листа, които постави в една почерняла метална купа.
След като затвори бурканчетата, тя духна към купата. От нея изскочи малко облаче черен дим и се заиздига към Ариел, и миг по-късно към тавана заигра тънко стълбче огън.
Ариел изпищя от изненада и уплаха, но преди още да си помисли да избяга от огъня, гласът прошепна:
„Няма да те опари. Виждаш ли?“
Преди да осъзнае какво прави, тя протегна ръка в пламъка. Той се заизвива между пръстите й, но не я изгори. Напротив, дори не беше топъл. Извади ръката си от пламъка и се загледа като хипнотизирана в огъня, монотонно напявайки думи, които дори не разбираше.
Нямаше представа колко време бе пяла, когато изведнъж почувства нужда да вдигне златната писалка, лежаща в краката й. В мига, в който я взе в ръка, в нея нахлуха представи и Ариел изохка, щом разпозна появилия се в пламъка образ на Арманд.
Смутено се загледа как Арманд се разхожда из Сенктюъри. Видя го как спира и разговаря приветливо с неколцина души. Почувства тревога, щом видя към него да приближава Гейлън. Но Арманд не изглеждаше разтревожен и продължаваше да се усмихва весело.
Изведнъж образът заблещука и Арманд вече не беше в града. Сега дебнеше сред дърветата. Продължаваше да се навежда и да оставя малки знаци в основата на дървесните стволове, докато накрая излезе на малка поляна. Като се сви сред някакви храсти, той се загледа с разочаровано изражение в малка група деца.
Образът отново проблесна и Арманд стоеше в същата тази стая, потънал в разпален разговор с един мъж с толкова поразителна външност, че Ариел не можеше да откъсне очи от него. В никакъв случай не можеше да бъде наречен красив. Имаше дълга до раменете тъмнокестенява коса, орлов нос и фанатично блестящи тъмни очи. Изражението на Арманд беше сериозно, а челото му смръщено, сякаш се безпокоеше за нещо.
Образът отново проблесна. Сега Арманд беше облечен в черно и тъкмо слагаше в джоба си фенерче. Изведнъж извади писалката си и я постави на масата между двете кресла. След това потъна в нощта с изражение на алчна възбуда върху лицето си.
— Не! — отчаяно извика Ариел, когато пламъка изведнъж угасна. — Върни се! Върни се!
„Всичко е наред!“, тихо напя гласът, но Ариел рязко тръсна глава в яростен отказ. Не, не беше наред! Чувстваше, че злото очаква Арманд, а той отиваше право в лапите му.
„Успокой се!“, настойчиво заповяда гласът. „Трябва да се успокоиш!“
Но тя не можеше — или не искаше? — да се вслуша в гласа. Трябваше да открие Арманд. Той беше в ужасна опасност! Трябваше да го измъкне оттам, преди да е станало твърде късно! Трябваше да го спаси! Трябваше да...
Изведнъж звукът, който я бе нападнал по-рано, запищя отново в ушите й. Беше толкова мъчителен, че й се искаше да започне да скубе косата си, но не можеше да помръдне ръцете си. Страхът се примеси с болката. Какво ставаше с нея? Защо не можеше да помръдне?
Болката, която удари Ариел, бе толкова неочаквана, толкова отслабваща, че за момент погълна Лусиен. Веднага щом я преодоля, той прекъсна връзката си с Ариел. Емоционалният стрес бе активирал отново спомена за магията на Гейлън.
Като скочи на крака, Лусиен се втурна по коридора към нейната стая. Проклятие! Трябваше да се досети, че не бива да я използва като канал, но беше толкова сигурен, че може да контролира емоциите, докато се бе слял с нея. Едва сега осъзна, че бе подценил душевната й връзка с Арманд. Ариел бе почувствала, че злото го очаква в нощта и любовта му към него бе толкова силна, че успя да се освободи от влиянието на Лусиен.
Когато се втурна в стаята, картината, която видя бе по-лоша, отколкото си представяше. Очите на Ариел бяха плътно затворени, а лицето й — мраморно-бяло. Тялото й беше напрегнато, а дишането накъсано. Докато тичаше към нея, остави ума си да се докосне до нейния. Всеки момент можеше да получи удар, а Лусиен не знаеше какво да прави. Можеше да развали магията, но не можеше да премахне спомена й.
Лусиен промърмори под носа си цветиста ругатня. Защо не се бе досетил да направи заклинание, което да я накара да забрави магията на Гейлън?
Защото толкова бързаше да открие каквото е възможно от писалката, че не отчете склонността на простосмъртните да се връщат чрез спомените си към миналото. Изглежда, че те изпитваха болезнено влечение към спомените си, като понякога ги използваха, за да се почувстват по-добре, а друг пък ги употребяха, за да се самоизмъчват.
Точно това се бе случило тук. Осъзнавайки че близнакът й отива срещу опасността, Ариел бе изпаднала в паника. Тъй като не можеше да му помогне, тя бе предпочела да накаже себе си, като се бе върнала към ужаса, с който се бе срещнала.
Все още стискаше кристала. Лусиен седна на леглото, сложи ръката си върху нейната и заповяда:
— Ариел, отвори си очите! Трябва да ми се подчиниш. Отвори си очите и то незабавно!
Клепачите й потрепнаха и след това бавно се вдигнаха. Надяваше се, че като го види, ще се освободи от спомена си. Но замъгленият, празен поглед в очите й говореше обратното. Никога не се бе чувствал толкова безсилен. Сигурно имаше някакъв начин да достигне до нея, но как, по дяволите?
Чисто инстинктивно той я целуна, изпращайки в ума й спомените за техния любовен сън. Няколко секунди нищо не се случи. След това, като простена, тя обви шията му с ръце и се притисна към него. Лусиен отново се докосна до ума й. Най-накрая се бе освободила от магията на Гейлън и докато мислите й се съсредоточаваха върху техния любовен сън, Лусиен бе зашеметен от страстта, която се трупаше в нея. Сякаш всичките й чувства се бяха развилнели и се сливаха в едно — чиста, неподправена сласт.
Когато Ариел започна обезумяло да дърпа ризата му, Лусиен хвана ръцете й и ги притисна над главата й. В никакъв случай не трябваше да прави любов с нея и понеже в момента кристала й принадлежеше, нямаше никакво намерение да се занимава с любовни фантазии. Ако само веднъж й позволеше да го
