ужасена от това, че косата и брадата му бяха напълно бели. Още по-лошо, той се взираше в нея с пусти очи.
— Арманд! — отчаяно изпищя тя към страховития му образ, но щом свали ръка от кристала, за да го докосне, Арманд изчезна. Заедно с това пукащия звук стана по-силен, а въздухът още по-наситен с електричество, което затрудняваше дишането й.
— Проклятие, Ариел, повикай ме да вляза! — изрева отново Лусиен, като продължаваше да думка по вратата. — Чуваш ли ме, Ариел? Трябва да ме поканиш да вляза и то веднага!
Ариел погледна зашеметено към мястото, където Арманд бе седял на пода. Изведнъж се почувства слаба и замаяна, а край нея се чуваше някакво тънък, монотонен напев. Сякаш цялата къща крещеше срещу нея, а звукът ставаше все по-силен и по-силен, докато накрая започна да й се струва, че тъпанчетата й ще се спукат.
Когато започна да се чувства така, сякаш мозъкът й все миг щеше да се разкъса, тя се строполи на колене, запуши уши с ръце и запищя:
— Спрете!
Но усилията й да надвика агонизиращия шум сякаш само го усилиха. Като осъзна, че единствения начин да избегне врявата бе да излезе от къщата, тя се опита да стане, но мускулите й сякаш се бяха превърнали на каша. Сви се на пода в трепереща купчина. Опита се да пълзи, но тялото й просто отказваше да й съдейства. Беше попаднала в капан!
О, Боже, какво да правя!
Докосни кристала и мисли за мен, така че да мога да дойде при теб!
Думите изненадаха Ариел, защото можеше да се закълне, че ги казва Лусиен. Но това беше невъзможно. Лусиен не беше тук.
Но той беше тук, смътно осъзна тя. Можеше да чуе над какафонията как думка по вратата и вика името й. Тогава защо не дойдеше при нея, за да я спаси? Той ли я подлагаше на това мъчение? Сигурно беше така. Вероятно бе направил нещо ужасно с Арманд и сега го правеше с нея.
По дяволите, Ариел! Докосни кристала и мисли за мен!
Яростта в мисловната заповед на Лусиен тласна Ариел към рефлекторно подчинение, при все че не беше лесно да достигне кристала. Ръката й сякаш пренебрегваше заповедта на мозъка да се премести. Като затвори очи, тя си наложи да заглуши доколкото може убийствения шум и да се съсредоточи върху изпълнението на тази задача.
Сякаш измина цяла вечност, преди ръката й най-сетне да се вдигне и след това едва-едва успя да достигне кристала. Но се справи и едва го бе докоснала, когато вратата се отвори.
Лусиен влетя в стаята с такава скорост, че Ариел го видя като размазано петно. Застанал над нея, той хвърли някакъв златист прашец във въздуха и извика някакви неясни думи. Миг по-късно шумът спря.
Ариел погледна немощно към Лусиен, неспособна да реши дали факта, че го вижда, я плаши или радва. Все още стоеше над нея с разтворени крака и ръце на кръста. Стойката му говореше за яростта му, но щом погледна към нея лицето му така пребледня, че Ариел нямаше да се учуди, ако го видеше да се превръща в лигав демон.
Тя облиза нервно устните си и се опита да седне. Едва бе успяла да се подпре на лактите си, когато Лусиен я вдигна в скута си с такава лекота, сякаш вдигаше малко дете.
Като я притисна до гърдите си, Ариел се озова очи в очи с гневния Лусиен. Само по себе си това бе достатъчно обезкуражаващо, но, комбинирано с неочакваното осъзнаване на силата му, й подейства направо плашещо. Вероятно можеше да се справи с нея просто като я стиснеше веднъж по-здраво.
Но ако възнамеряваше да я нарани, нямаше да й спасява живота, както току-що бе сторил. А Ариел не се съмняваше, че ако бе останала още малко изложена на онзи ужасен шум, това щеше да означава смъртта й.
Докато я носеше по мрачния коридор, Ариел отпусна глава на рамото му и затвори очи. Мускулите й все още бяха като желе и не можеше да си спомни някога да се е чувствала толкова изтощена.
Изглежда, че беше задрямала, защото следващото нещо, което видя бе как Лусиен я слага на едно легло. Погледна го смутено. Имаше нещо, което трябваше да му каже, но дори живота й да зависеше от това не можеше да си спомни какво беше то.
Понечи да каже нещо, но преди мозъкът й да успее да формулира думите й Лусиен поднесе малко шишенце към устните й и изля съдържанието му в устата й.
Щом клепачите й се отпуснаха тежко тя изведнъж си спомни, че искаше да каже на Лусиен за Арманд. Опита се да се разсъни, но Лусиен притисна длан към челото й и напя:
— Сега аз се грижа за теб, Ариел, и е важно да ми се подчиниш. Не мисли. Просто спи.
В гласа му имаше някакъв странен, мелодичен напев, който я приспа, въпреки настойчивото желание на мозъка й да стои буден. Докато усещаше, че се унася, продължаваше да го чува как казва:
— Подчини ми се, Ариел. Подчини ми се.
Тази заповед я накара да потрепери, защото най-сетне Ариел разбра, че нямаше друг избор. По някакъв начин Лусиен бе успял да се сдобие с власт над душата й и тя осъзна, че не можеше да му се противопостави, дори и да искаше.
Докато Лусиен наблюдаваше бледото, заспало лице на Ариел, сред емоциите му цареше такава бъркотия, че дори не се опитваше да я подреди. Вместо това се прокле, че се бе показал такъв глупак. На първо място не трябваше да изпраща Арманд тук, а след това не трябваше да задълбочава грешката с довеждането на Ариел. Ако тя беше прекарала още една минута в онази какафония, щеше да изгуби ума си. Дори сега съществуваше някаква възможност да е получила някакви необратими увреждания. Именно затова й бе дал приспивателната отвара. Беше важно да поспи, така че психиката й да има възможността да се възстанови от травмата.
Приглади косата си с ръка, все още зашеметен от случилото се. От Оумен бе научил за разговора на Лили с Ариел. Котката бе докопала информацията от питомеца на Лили. Освен това бе научила, че Ариел бе отказала да покани Лили в къщата. Затова се бе изненадал, когато, при приближаването му към къщата, направената магия започна да пращи край него.
Но как Гейлън бе успял да проникне в омагьосаната сграда, зачуди се объркан той. След като Ариел бе влязла във владение на дома, единствения начин, по който Гейлън можеше да добие подобна сила бе само ако той или някой друг под негов контрол влезеха в къщата по нейна покана, а Ариел бе отпратила Лили. Лусиен подозираше, че Гейлън е омагьосал къщата преди пристигането на Ариел, но въпреки това нямаше да успее да приведе магията си в действие, ако не бе получил някаква форма на покана. Така че въпросът беше как бе успял да го направи?
Имаше само един начин да разбере, мрачно осъзна той. Трябваше да използва кристала, за да претърси ума на Ариел и да я накара да изживее наново минутите, преди магията на Гейлън да влезе в действие. Но дали Ариел бе достатъчно силна, за да издържи на подобно напрежение? Ако нямаше достатъчно сили, можеше да се окаже, че е довършил онова, което Гейлън бе започнал — унищожаването на разсъдъка й.
Първият му подтик бе да я остави да оздравее, но после разбра, че би било твърде опасно да чака толкова дълго. Докато не разбереше какво бе привело магията в действие, нямаше да успее да се пребори с нея. Докато я чакаше да дойде в съзнание, Ариел можеше по невнимание отново да задейства магията и този път може би нямаше да успее да я спаси.
Преди да е успял да промени решението си, той започна да разкопчава блузата й и посегна към кристала, който лежеше между гърдите й. Щом ръката му докосна плътта й, собствената му магия незабавно влезе в действие, като изпрати вълни от задоволство през телата им.
Като пренебрегна нарастващото напрежение в слабините си и желанието, което усещаше, че се надига в утробата й, Лусиен внимателно проучи ума й. Като се увери, че Ариел спи спокойно — или поне дотолкова спокойно, доколкото позволяваше разбуденото желание — той поведе спомените й назад към онзи момент, когато той и Оумен я оставиха на пътя.
През следващите няколко минути Лусиен изживя пътя й до къщата и срещата с Лили и Знак. Щом почувства възбудата й от изчезването на Лили, той започна да въвежда успокояващи вълни в мозъка й. Едва след като се увери, че отново е спокойна, той я поведе по-нататък през спомените й.
