нея.
„Ти ме измами“, обвини го тя, но с половин уста. Тялото й заедно с душата й се носеше по спиралния път към кулминацията.
„Да, о, да!“ — извика мислено Лусиен, щом двамата заедно достигнаха до края на платото и се претърколиха отвъд ръба му.
Двамата потрепериха в обятията си. Ариел отвори очи и видя как кристалната пещера започва да трепти и след това изчезва. В очите й избликнаха сълзи, защото разбра, че това е краят. Магията беше направена и сега й оставаше само да чака Лусиен да разбие сърцето й.
— Проклет да си, Лусиен — дрезгаво прошепна тя, а по бузите й започнаха да се стичат сълзи. — Обеща ми да изпълниш всичките ми фантазии, а сега бягаш от мен.
— Грешиш, Ариел — промърмори той, като избърса с пръсти сълзите й. — Обещах ти, че ще ги изпълня и имаме време до зори, за да ги превърнем в реалност.
— Но магията е направена, нали? — попита тя, впила поглед в него.
— Направена е — тържествено потвърди той, като вдигна нагоре косата от челото й. — Но това е хубаво, Ариел, защото означава, че през останалата част на нощта можем да съсредоточим вниманието си върху самите нас.
Ариел се почувства разкъсвана на две от думите му. Част от нея ликуваше, че любовната им игра не е свършила, но една друга част я предупреждаваше, че всяка по-нататъшна споделена интимност с Лусиен е прекалено рискована. Вече чувстваше ефекта от влизането в сила на магията. Чувстваше как в нея избликва такава силна нежност към Лусиен, че беше почти болезнена. Усещаше огромна нужда да го докосва, да го прегръща, да му шепне „обичам те“ на ухото. Нещо по-лошо, искаше й се той да й върне тези думи, а Ариел знаеше, че това няма да се случи. Лусиен ясно бе показал нежеланието си да се замесва с простосмъртна. На сутринта щеше завинаги да си иде от нея. За свое добро трябваше още сега да скъса с него, преди връзката им да е станала прекалено силна. Колкото по-дълго чакаше, толкова повече щеше да боли.
Но докато интуицията й я подканяше да стане и да бяга от него, ръцете й се обвиха около шията му и я притиснаха към него. Лусиен бе обещал да изпълни всичките й фантазии и тя щеше да го накара да сдържи на думата си. На сутринта можеше да съжалява, но знаеше, че ако тази нощ не се отдаде на любовта, ще съжалява цял живот.
Глава шестнадесета
„Преди зазоряване винаги е най-тъмно.“
Томас Фулър
Устните на Ариел се раздвижиха предизвикателно под неговите и Лусиен с изненада откри, че тялото му вече започва да се напряга от подновено желание да прави любов с нея. За щастие все още имаше достатъчно присъствие на ума, за да се досети, че той можеше да е способен на още един рунд от любовната игра, но за Ариел беше първи път. Тялото й имаше нужда от малко време, за да се възстанови.
С неохота се откъсна от целувката й и се взря в лицето й. Ариел го погледна и му се усмихна нежно, а очите й придобиха замечтан блясък. През целия си живот Лусиен бе слушал за магията на брачното заклинание, но винаги бе смятал описанията на ефекта й за преувеличени. В края на краищата, хората, които се подлагаха на нея преди всичко бяха влюбени, така че истинската магия идваше от тях самите.
Но сега, докато обрисуваше красивата й усмивка с върховете на пръстите си, разбра, че е грешил. Чувствата, които изпитваше към нея — нежност, желание да я защитава и силно чувство за собственост — бяха толкова първични, че вероятно се дължаха на любовта, а тя можеше да се припише само на действието на магията. Единственото друго възможно обяснение бе, че е бил влюбен в нея преди това, но това беше невъзможно. През изминалите няколко дни в него се бе зародило чувството на възхищение от нея, а обвързващата магия го бе накарала да желае да я защитава. Дори я беше пожелавал, но но бяха прекарали заедно достатъчно дълго време, за да се влюби в нея.
Беше потънал в мислите си, когато Ариел прекара ръка по линията на челюстта му и промърмори:
— Целуни ме, Лусиен.
— Когато му дойде времето — каза той с усмивка, като се изправи на крака, след което се наведе и я взе на ръце.
— Какво правиш? — прошепна тя, като го прегърна през шията.
— Дарявам те с нежни, любовни грижи.
— Но, Лусиен...
Той заглуши възражението й с една бърза целувка.
— Довери ми се, Ариел. Ще ти хареса.
Изнесе я извън пентаграмата и тръгна заедно с нея надолу по коридора. Ариел се чувстваше прекалено размекната, за да спори с него. Подминаха спалнята й влязоха в една стая в другия край на коридора. Ариел удивено огледа стаята. Очевидно се намираха в господарската спалня. Беше поне три, а може би четири пъти по-голяма от стаята, която използваше самата тя. Докато останалата част от къщата беше обзаведена скромно, тази стая беше подредена с упадъчна пищност.
Над цялата стая доминираше най-голямото легло с балдахин, което някога бе виждала. То се издигаше толкова високо над пода, че към него водеха четири стъпала. Покрай едната стена бяха наредени четири древни брони. Ъгълът беше зает от тапицирано с тъмносиньо кадифе канапе, достатъчно да седнат двама души, а до него бе поставен също той голям люлеещ се стол. Подът беше покрит с персийски килими, а стените, облицовани с махагон, бяха покрити с гоблени, чиито сцени, изобразяващи голи любовници, бяха толкова еротични, че накараха Ариел да се изчерви.
Тя все още се опитваше да я огледа стаята, когато Лусиен я пренесе през една врата в другия край. Ариел ахна, невярваща на очите си. Намираха се в огромна мраморна баня, подобна на древногръцките бани, оборудвана с гигантска вкопана в пода вана. Но най-много я шокира това, че по мраморните стени бяха издълбани същите еротични сцени, които бе видял по гоблените в спалнята.
— Да считам ли, че сексапилното ти ахване изразява одобрението ти за тази спалня? — попита Лусиен с развеселен глас, след като я остави да стъпи на земята.
Ариел отново се изчерви.
— Тя...
— ...изобилства с неприлични фантазии — дрезгаво довърши той, като приближи устните си към нейните.
Притесненията на Ариел отлетяха заедно с целувката и тя недоволно промърмори, когато Лусиен се отдръпна от нея, преди да я успяла да го прегърне през шията.
Лусиен се усмихна иронично и отстъпи от нея. След това се наведе и пусна крановете на ваната. Взе от една малка полица над ваната старомодна бутилка и наля във водата нещо, приличащо на масло за вана.
— Изглеждаш прекалено примамлива, Ариел — рече той.
— Да не би да се оплакваш? — попита тя.
— Не аз, а ти ще започнеш да се оплакваш, ако не си дадеш малко време за почивка — каза той, като я погъделичка по гушката. — Влизай във ваната. Аз ще дойда след минута.
Преди Ариел да успее да отговори, Лусиен излезе от стаята. Тя погледна към огледалото над мивката и с любопитство се зае да изучава отражението си. Винаги се бе чудила дали правенето на любов ще промени вида й и сега разполагаше с отговора. Дългата й коса беше в пълен безпорядък, устните й изглеждаха съблазнително подпухнали, а цялата й кожа беше леко зачервена. Чувстваше се точно така, както изглеждаше — жена, която беше любена както трябва и която бе готова за още.
— Блудница — промърмори тя на изражението си и като грабна четката за коса, лежаща на тоалетката, се захвана за да се разресва. След като разплете всички възли, тя отвори чекмеджето на шкафа под мивката с надеждата да намери нещо, с което да прихване косата си. Най-отзад в чекмеджето намери кутия със старовремски украсени фиби и я извади. Сигурно бяха на бабата на Лусиен. Дано той да нямаше нищо
