подозрение.
Доколкото разбираше, Лусиен и братовчед му бяха изготвили един малък, спретнат план, който бе вървял добре, докато не се бе появила тя. Лусиен вероятно се беше изплашил, че ще обърка всичко с търсенето на брат си и я беше взел в Сенктюъри със себе си. След това се бе заел да я убеждава, че в цялата история Гейлън е „лошият“. И, което беше още по-лошо, тя се бе хванала на всичките му номера, като се започне от абсурдната изтървана в къщата магия, която много практично се бе превърнала в демон, когато тя, разбира се, не бе видяла. След това Лусиен бе направил най-големия си удар като й бе позволил да й направи любовната магия. Боже, не можеше да повярва, че се е показала такава глупачка!
— Добре, Лусиен Моргрет, веднъж можеш да ме изкараш глупачка, но никога няма да успееш пак — гневно промърмори тя. — Може да съм простосмъртна, но току-що започнах да се боря!
Лусиен стоеше насред гората и се озърташе объркано. Когато Себастиан Моран му бе казал, че прокудените живеят в колиба на една миля отвъд източната граница на сборището, той знаеше, че няма да е лесно да ги открие. Но не бе отчел, че няма да може да се движи по права линия, а ще трябва да следва извивката на границата. Без помощта на кристала не можеше да определя точно посоката, така че се бе движил на зиг-заг, за да е сигурен, че няма да пропусне колибата. Първо тръгна на юг, но не откри дори следа от колиба. А сега току-що бе се върнал в началната точка. Веднага, щом си поемеше дъх, щеше да започне наново търсенето.
Погледна към слънцето. Беше два следобед. Дори при дългия летен ден времето оставаше критичното място. По всичко изгледаше, че Арманд се пази в най-далечната точка от мястото, където стоеше. Това означаваше, че трябваше да извърви една миля до границата и след това още петнайсет мили, за да стигне до него. Ако приемеше, че успееше да го спаси веднага, което беше малковероятно, едва ли щеше да има време да го изведе извън земите на сборището и да се върне за Ариел преди първото докосване на нощта. А интуицията му подсказваше, че трябва да се върне за нея. Нещо ставаше с нея. Можеше да го почувства и това го правеше още по-объркан. Ако с нея се случеше нещо... Не си позволи да завърши мисълта.
Затича напред, доволен, че Оумен бяга до него. Не му беше говорила, откакто Моран я бе пуснал, но беше на негова страна. Знаеше, че е само въпрос на време да му прости, загдето се бе оженил за Ариел. Истинската ирония беше там, че ако бе изчакал още един ден, Оумен нямаше да има за какво да му прощава. Щеше да се запознае с Моран и да спаси Арманд. След това Ариел щеше да си отиде у дома и да изчезне от живота му, а той щеше да продължи по своя път. Но не бе изчакал и сега бяха безвъзвратно и завинаги свързани.
Беше така изгубен в мислите си, че ако Оумен изведнъж не му бе изръмжала щеше да пропусне сламения покрив, който се подаваше сред дърветата отдясно.
— Браво! — похвали я той и спря, за да я вдигне на ръце, преди да тръгне към покрива. Оумен му позволи да я държи не повече от пет-шест стъпки, преди да скочи от ръцете му и да изчезне сред гъстия шубрак.
Скоро чу звук от цепене на дърва. Приближи се тихо до края на дърветата, които ограждаха колибата. Трябваше да се увери, че това е мястото, което търси. Ако наистина беше то, не искаше да ги плаши, които и да бяха те. Ако не друго, поне бе научил като изгнаник, че без кръг, който да те пази, ставаш изключително предпазлив. Ако четирима като него изведнъж обърнеха силите си срещу него, щеше да попадне в адски сериозно затруднение.
Когато най-сетне успя да погледне между дърветата, той беше направо шокиран от видяното. В една малка градина работеха Бойд и Мирна Морпет, а зад тях Роан Морел цепеше дърва. Лусиен можеше да разбере причините за изгонването на Роан от сборището. Той беше няколко години по-млад от Лусиен и бе известен с лошия си нрав. Дори дядото на Лусиен често бе губил търпение с него. Но Бойд и Мирна бяха доста над стоте и бяха толкова кротки, че бяха почти незабележими. Какво би могло да накара Гейлън да се отнесе така с тях? Огледа останалата част от поляната за четвъртия прокуден, но, който и да беше той, беше или в колибата, или от другата й страна.
Тъкмо се опитваше да измисли как да се появи така, че да не ги изплаши, когато някой каза зад гърба му:
— Чудех се колко време ще потрябва на семето на простосмъртните да се появи.
Лусиен се обърна, за да посрещне собственика на гласа и челюстта му увисна. Ако преди беше шокиран, сега направо онемя. Магьосникът, който стоеше пред него, беше не някой друг, а Грифит Морган, бащата на Гейлън.
— Е, какво си ме зяпнал така — раздразнено промърмори Грифит. — Помогни ми за товара.
Чак сега Лусиен забеляза, че Грифит носеше на гръб товар току-що отсечени и нарязани на цепеници дърва. Побърза да поеме товара от по-възрастния мъж, все още твърде зашеметен, за да каже нещо.
Последва Грифит към поляната, обзет от тревожното усещане, че знае кой от прокудените може да му помогне да открие Арманд Дантес. Въпросът беше дали бащата на Гейлън ще предаде сина си по начина, по който очевидно той го бе предал?
Глава деветнадесета
„Човек няма други врагове, освен самия себе си.“
Чарлс Дикенс, „Дейвид Копърфийлд“
Докато стигне до къщата на Лусиен, Ариел се бе превърнала в същинска фурия. Като излезе от колата, тя се насочи към къщата, решена така да се разправи с него, че щом приключи Лусиен да се моли на Господ — или на когото там се кланяше! — да си има работа не с нея, а с демон.
Щом влезе в къщата, тя затръшна вратата и извика:
— Лусиен Моргрет, иска да говоря с теб и то веднага!
Не последва отговор, но всъщност не бе очаквала такъв. Магьосническият му егоизъм не би му позволил да падне толкова ниско, че да отвърна на една простосмъртна.
Премина като буря по коридора, отваряйки вратите, край които минаваше. Когато стигна до кухнята, стана ясно, че Лусиен не е на приземния етаж, така че Ариел се върна назад и се изкачи на втория етаж. Всичко, което откри там, бяха стаи, пълни с мебели, завити с чаршафи, за да не се прашат.
— Проклет да си, Лусиен! Къде си, по дяволите? — каза тя застанала в мрачния коридор с ръце на хълбоците си.
Беше готова да се върне по пътя, по който бе дошла, когато забеляза стълбище само на няколко стъпки от мястото, където стоеше. Намираше се близо до задната стена и беше в такава гъста сянка, че беше почти невидимо. Втурна се към него и припряно изкачи стъпалата. Стигна до горния му край, отвори вратата и пристъпи в голяма стая, която беше празна, с изключение на един стар куфар.
Като се убеди, че Лусиен не е в къщата, тя се почувства толкова разочарована, че й се прииска да заплаче. Вместо това прекоси стаята и застана до прозореца. Ако беше някъде навън, може би оттук щеше да успее да го види.
Погледна през прозореца, но всичко, което видя, беше поляната пред къщата и гъстата гора край нея. Изруга и, като отиде до куфара, седна на него. Искаше да се изправи срещу Лусиен и то преди да е изминало достатъчно време, за да се охлади гнева й. Боеше се, че без яда й, той щеше да я убеди да повярва в някоя друга лъжа.
Промърмори нова ругатня и погледна в краката си. Видяното я накара да се намръщи. В прахът, покриващ пода, се забелязваха няколко малки стъпки и няколко твърде големи, за да бъдат нейните. Очевидно Лусиен и Оумен бяха идвали тук и посещението им несъмнено е било свързано с куфара.
Стана и отвори ключалката на куфара. Щом вдигна капака, всичките й подозрения за Лусиен се потвърдиха. Писалката, която бе подарила на Арманд, когато постъпи на работа във вестника, лежеше върху ризата, която му бе подарила за последния им рожден ден. Бързо прерови останалото съдържание на куфара и се убеди, че е пълен с дрехите на Арманд.
— Проклет да си, Лусиен! — яростно каза тя. — Какво си направил с брат ми?
Сълзите опариха очите й, но тя примигна, за да ги спре и започна да събира дрехите на Арманд. Щеше да ги опакова заедно с нейните и да сложи багажа в колата. След това, когато Лусиен се върнеше, щеше да
